— Какво означава това? — попита тихичко Джанел, когато Казим ги поведе към едно от предните помещения. — Старите съоръжения се рушат?
— Имаше предвид тунелите — обясни й Стиви. — И тайните проходи.
От дясната страна на входната врата, срещу бюрото на Лари, имаше всекидневна с прекрасни пана, на които бяха изобразени виещи се лози и рози, и всичко това сред фини гипсови орнаменти със сребрист цвят. Мебелите бяха тапицирани с виолетова коприна, подът — застлан с дебел килим. Всички тези старинни неща семейство Елингам бе внесло от град Лион във Франция.
Следващото помещение, балната зала, имаше двойна врата от стъкло в стил ар нуво. Вратата бе открехната, Стиви я бутна и влезе. Салонът бе с височината на два нормални етажа. Мраморните плочи на пода бяха черни и бели, с форма на шлифовани диаманти. Огледалата по стените стигаха до тавана и имаха изящни рамки от сребро. На паната бяха изрисувани музиканти със старинни костюми и маски. Дългите розови завеси сякаш бяха взети от някой театър. Таванът бе боядисан в светлосиньо, тип небе на здрачаване, съзвездията и съответстващите им фигури бяха позлатени. Представители на висшата класа на Америка танцували в тази зала през трийсетте години на миналия век.
— А това — подхвана Казим, докато ги водеше към масивна дъбова врата — е кабинетът на основателя на институцията.
Кабинетът бе огромен, висок два етажа, но за разлика от ечащата основна зала, подът тук бе застлан от край до край с плътен мокет в зелено, над който лежаха персийски килими. До камината бе просната кожа от леопард с глава, крайници и опашка, от която много хора биха се притеснили. Прозорците стигаха до тавана и бяха затулени от тежки сатенени драперии. В горната част на помещението имаше рафтове с книги, до които водеше специална рампа.
Камината бе облицована с розов мрамор. Двете масивни бюра заемаха голяма част от вътрешното пространство. Върху едното лежаха шест черни телефона с шайба. Имаше глобус, на който според Стиви вероятно присъстваха отдавна несъществуващи страни, както и голям дървен шкаф и странен апарат с тръби — Стиви знаеше, че това е диктофон. Старинните диктофони играеха важна роля в множество криминални истории.
Тук, на това място, Алберт Елингам изготвил плана за спасяване на семейството си. Парите за откупа били преброени на пода. На Стиви не й се искаше да напуска кабинета.
Но групата ученици бе насочена обратно към фоайето. Мъж с костюм на синьо-бяло райе и тениска на Железния човек изприпка надолу по стълбите. Светлорусият му перчем се люшкаше на всяка крачка.
— А сега — каза Казим — да ви представя директора на училището доктор Чарлз Скот!
— Здравейте, здравейте! — провикна се той. — Аз съм доктор Скот. Можете да ме наричате Чарлз. Добре дошли в новия ви дом. Казвам, че съм директор на училището, но възприемам себе си като главен обучаем…
— Мили боже — промърмори Нейт.
— Тъй като сте в края на обиколката си — подхвана Чарлз, — трябва да кажем нещичко за Алис. Алис Елингам е дъщерята на основателя Алберт Елингам. Алис е патронът на нашето училище и всяка учебна година започва с благодарствени думи към нея. Така че да кажем едно благодаря на Алис.
В първия момент децата не можаха да се усетят, чак когато господинът размаха ръка, разбраха, че става въпрос за нещо сериозно. Накрая всички зашепнаха: „Благодаря ти, Алис“.
— Това беше култово — подхвърли Нейт, когато излязоха на поляната, където се подготвяше пикник. — Защо благодарихме на мъртво момиче?
— Такива са правилата — обясни Стиви. — Училището принадлежи на Алис Елингам, стига тя да се появи някога. На практика тук сме на нейни разноски, така че трябва да й благодарим. Тя ни подкрепя.
— Но тя е мъртва — измърмори Нейт.
— Вероятно, да — продължи Стиви. — Била е отвлечена през трийсет и шеста година. Но този имот е неин… ако е жива и ако се появи. Възможно е да е жива.
— Ама сериозно ли? — попита Джанел. — Мислех си, че всичко е измислица.
— Сериозно — потвърди Стиви.
— Казваш, че знаеш доста по въпроса? — рече Ви, която се бе присламчила към тях.
— О, Стиви знае всичко — каза Джанел. — Хайде. Разказвай.
Стиви имаше странното чувство, че настояват да направи номер, сякаш е куче, умеещо да борави с айпад. От друга страна, сега разполагаше с публика, която искаше от нея да разказва за любимите й неща, а това бе хубаво, още повече че досега не й се бе случвало. Слънцето грееше, тревата бе мека, а всичко наоколо бе свързано с убийството.
Крачеха към поляната, оградената със стена градина бе точно зад тях. Стиви погледна през рамо. Градинската врата все още бе открехната, а наблизо нямаше други хора.