— Елате — каза тя. — Ще ви покажа.
— Позволено ли е да се влиза там? — попита Нейт.
— Отворено е! — отбеляза Ви и пристъпи напред.
Вратата бе тежка, черна на цвят, и минавайки през нея, човек изпитваше странно усещане. Влязоха в тучна градина, оградена от високи дървета, които растяха на еднакви разстояния едно от друго. Тревата бе великолепна, с наситено зелен цвят. В единия край се издигаше Голямата къща, ниска каменна площадка водеше към моравата. Имаше фонтанчета и богато декорирани скамейки и сандъчета с цветя. Това бе аристократична градина, създадена от хора, които са проучвали градините на кралските дворци в Англия и Франция. Но едно нещо се набиваше на очи.
По-голямата част бе просто дупка, обрасла с буйна трева.
— Какво е това, по дяволите? — попита Нейт.
— На това място — каза Стиви — е имало езеро. Айрис Елингам е била шампионка по плуване. Тренирала тук. Алберт Елингам отклонил един поток насам, за да се пълни езерото с вода. А до онова там се е стигало с гребни лодки.
Тя посочи хълмчето в средата, върху което се издигаше постройка със стъклен купол.
— Похитителите го накарали да хвърли парите там — обясни тя. — След отвличането на Айрис и Алис Алберт бил затрупан с какви ли не теории. Доколкото знам, един медиум му казал, че Алис е в езерото, така че той го пресушил. Нямало я. Но той така и не пуснал отново водата. Вероятно езерото предизвиквало у него мъчителни спомени за случилото се. Оставил нещата така.
— На картата мястото е отбелязано като „подводната градина“ — каза Ви. — Сега разбирам защо.
— Разясни ми това за мъртвото дете — настоя Нейт.
Стиви започна да обяснява;
— Положението е следното… Училището и цялото имущество на Елингам принадлежат на Алис, но Елингам осъзнавал, че тя не е между живите, макар че не можел да го признае пред себе си. Две години по-късно той отворил отново училището.
— И са дошли ученици? — учуди се Ви. — След убийствата?
— Имаме единичен случай — отговори Стиви. — Освен това върлувала Голямата депресия. А и училището било от най-известните в Америка. Безплатно, спонсорирано от един от най-богатите хора в страната… сериозна работа. Да не говорим, че никой не вярвал, че похитителите ще се осмелят да ударят отново. Те били взели каквото можело да се вземе. Идеята била училището да е нещо хубаво, за да се върне Алис. Алберт Елингам искал в него да кипи живот. За да… има с кого да си играе Алис.
— Много тъжно — отбеляза Джанел. — Мило, но… тъжно.
— Колко милиона жени казали, че те са Алис? — попита Нейт. — Във времената, когато не е имало ДНК тестове, всяка жена е можела да се представи за Алис.
— Прав си — каза Стиви. — Но Елингам имал план. Бавачката на Алис била предана на семейството. Тя отказала да даде каквито и да е подробности за детето. Елингам имал папка с тайна информация за Алис, така че измамниците лесно можело да бъдат хванати.
— Какво? Родилно петно?
Стиви сви рамене.
— Там е работата, че никой, освен хората, стоящи начело на тръста, не знае, а те не могат да наследят. Те са пазителите на Алис. Всъщност сега може да се използва ДНК анализ, така че тайната информация на практика не е от значение.
— Хубаво е човек да знае, че ще учи в най-ужасяващото училище в Америка — подхвърли Нейт. — Да тръгваме. Гладен съм, освен това съм почти сигурен, че не е позволено да се влиза тук.
— Пак повтарям, вратата бе отворена — каза Ви.
— Да, май трябва да се махаме — каза Джанел. — Но всичко това е удивително.
Наистина бе удивително. По редица причини.
13 април 1936 г., 20,00 ч.
Флора Робинсън притежаваше умението да усеща кога се задават неприятности, бе го развила, докато работеше в една кръчма. Тя трябваше да може да долавя вълната, минаваща през помещението, когато полицаите се приближаваха към входната врата. Трябваше да прави разлика между фалшивата тревога и истинската. Трябваше да успява да натиска в точния момент бутона — онзи, дето накланяше шкафовете и отваряше улея, по който алкохол за стотици, дори хиляди долари се плъзгаше в тайния склад. Справеше ли се, спасяваше клуба от затваряне и клиентите от арест. Провалеше ли се, всичко отиваше на кино.
Тази вечер Флора подушваше страх и очакване във въздуха. Извърна се и погледна малкия сребърен часовник, лежащ на страничната масичка. Айрис и Алис бяха излезли отдавна, още по обед. Когато излезеше с колата, Айрис обикновено се връщаше след час-два. А вече я нямаше осем часа. Освен това никой не бе извикал Флора за вечеря.