— Флора — подхвана Алберт. Гласът му бе настоятелен, както никога преди. — Айрис да ти е казвала къде ще ходи?
— Не — отвърна Флора. — Каза ми само, че излиза с колата.
— Но не е споменала къде отива? Уотърбъри, Бърлингтън? Къде?
— Не, Алберт. Какво става?
Алберт се извърна към камината.
Флора стрелна с поглед Джордж. Двамата се познаваха много добре. Обикновено тя успяваше на момента да разчете изражението му. Той имаше широко лице, масивна челюст и големи кафяви очи — отиваше му да поема удари, да раздрусва престъпници, но и да избухва в заразителен смях. Тази вечер бе неразгадаем.
— Моля ви — проплака тя. — Какво се е случило? Къде е Айрис? Къде е Алис?
— Всичко е наред — каза Джордж. Не се справяше добре с лъжите, а и какъв бе смисълът да крие при тези обстоятелства? — Защо не се прибереш в стаята си…
— Искам да знам какво се е случило с Айрис — настоя Флора.
— Флора, моля те! — викна Алберт.
От отчаянието в гласа му я побиха тръпки. Секретарят Робърт поклати глава, за да й покаже, че не бива да се меси.
— Добре, ще се кача горе.
Прислужницата се мотаеше из фоайето. Очевидно се опитваше да си намери някаква работа близо до вратата на кабинета, за да може да дочуе нещо.
— Страшно ми се пие кафе — каза й Флора. — Би ли могла да го донесеш в стаята ми?
— Да, госпожице — отвърна тя.
Когато прислужницата се скри в кухнята, Флора се плъзна безшумно към балната зала, която бе точно до кабинета на Алберт. Двете помещения бяха изградени едно до друго, защото рядко се използваха едновременно, и имаха високи тавани.
Лампите в балната зала бяха изключени, завесите — спуснати. Плочите в черно и бяло все още изглеждаха мръсни от гуляите през уикенда; персоналът не бе намерил време да почисти. Под босите си стъпала Флора усещаше хартиени знаменца, пясък от алеята, внесен от танцуващите, и безброй лепкави петънца от разлято шампанско.
Айрис бе показала на Флора един трик — между огледалата имаше панели, на които бяха изобразени герои от комедия дел арте[7]. Върху последния панел отляво бе прикрепен аплик с формата на венецианска маска. Флора се покатери безшумно на един от златните столове до стената и протегна ръце към аплика. Бръкна с пръсти в очите на маската и я дръпна рязко надолу. Панелът се наклони. Флора го бутна и той се завъртя на пантите си.
На пръв поглед балната зала и кабинетът бяха разделени от стена, но всъщност между тях имаше тайна ниша с широчина малко над половин метър. Огледалата бяха еднопосочни и през тях се виждаше какво става в залата. Имаше ключове, чрез които да се намалява силата на светлината на лампите и да се предизвиква трептене, както и малки панели, през които, след отваряне, някой вътре в кабинета можеше да смути купонджия, измъквайки чашата му. Нежеланото, вероятно, допълнително приложение бе, че от тук можеше да се подслушва кабинетът на Елингам. Флора се придвижи към вратичката, водеща към кабинета. Въпросната вратичка бе далече от мъжете и добре скрита в стената, така че младата жена преспокойно можеше да я открехне, без да рискува да бъде забелязана, точно както й бе показала Айрис.
— Повечето от нещата, които чувам, са много отегчителни — бе казала Айрис, докато показваше на Флора прохода и вратичката. — Ще ми се да си намери любовница, за да ми е по-интересно подслушването.
Флора усещаше, че дочутото тази вечер няма да е безинтересно.
— … онова, което дойде в четвъртък — каза Джордж. — У теб ли е?
— Естествено — говореше Робърт Макензи. — Ето.
Той подаде на Джордж някакъв лист.
— „Вижте! Загадка! Време за забавление! — зачете Джордж. — Въже ли да използваме, или огнестрелно оръжие? Ножовете са остри и блестят толкова прекрасно. Отровата действа бавно, а това е ужасно. Огънят весело свети, давенето е бавно. Обесването е кофти начин за умиране. Счупена глава, лошо падане. Кола се блъска в стената. Бомбите гърмят, радост за душата. Добър начин да накажем лошите момчета! Не можем да решим какво ще използваме. Както вие не можете да избягате или да се скриете. Ха-ха. Ваш, Искрено коварен.“
— Пощенското клеймо е от Бърлингтън — добави Робърт.
Иззвъня телефон и някой веднага вдигна слушалката от вилката. Алберт Елингам каза „ало“ със задъхан глас. Мъжете се струпаха около телефона. В началото Флора не чуваше думите им, после гласът на Джордж се извиси над другите.
7