— Никой не си пада по непознатите.
— Съмнявам се — каза Стиви, докато гледаше Джанел и Ви.
Това тяхно общуване и приближаването на главите им една към друга, и широките усмивки незнайно защо я изнервяха. Опита се да не допусне балонът на ревността да се надуе още.
— Истина е — настоя Нейт. — Всички само се преструват. Това е поредното нещо, на което ни е втълпено да гледаме с добро око.
— Аз съм нов човек за теб.
Нейт си замълча.
— Е — продължи тя, за да поддържа разговора, — работиш ли по продължението на книгата?
— Какво?
Държеше се така, сякаш го бяха заслепили с прожектор и опрели до стената. Успя да процеди:
— Започнах го.
— Колко глави си написал?
— Не става така — изсумтя той. — Защо питаш?
— Какво?
— Искам да кажа… — Нейт размърда нервно ръце. — Няма такова нещо като написваш и готово. Не става. Пишеш, пренаписваш, после ти идват нови идеи и правиш размествания. Не желая да говоря за книгата.
— Добре.
Стиви се притисна към матрака до себе си, докато дървената му рамка не се заби в основата на гръбнака й.
Нейт продължаваше да нервничи.
— Приеха ме тук заради книгата. Заради нея съм тук. Знаеш ли колко страници съм написал?
— Мислех, че не искаш…
— Две хиляди. Две хиляди!
— Добре звучи — каза Стиви.
Нямаше представа накъде бие той.
— Две хиляди страници и нищо не се случва. Ужасна работа. Написах първата книга, после забравих как се пише. Тогава, докато пишех, се пренасях в друг свят. Всичко се разкриваше пред очите ми. Чувствах се като телепортиран на друго място. Но втората е по задължение и нещо в мен се пречупи. Все едно съм загубил картата, посочваща пътя към магическата земя. Мразя се.
Той се отпусна върху възглавниците и въздъхна тежко.
— Така че не ми се говори по този въпрос.
Притеснена, Стиви стрелна Нейт с поглед. Ясно бе, че разговорът е приключил. Насочи вниманието си към другите.
Хейес се примъкваше към Марис. Не след дълго двамата отново потънаха в оживен разговор. Стиви се сети за Бет Брейв — на нея едва ли щеше да й хареса, че Хейес се държи свойски с други хора в училището. Забеляза, че не е единственият човек, насочил вниманието си към Хейес и Марис. Джърмейн Бат ги фиксираше съсредоточено, даже по едно време вдигна телефона си и направи снимка. Червенокосата, Гретхен, като че ли също не бе доволна от гледката, защото се стараеше да е с гръб към тях.
Конците, в които се бе оплел Хейес, го дърпаха в различни посоки.
— Ето го Дейвид! — викна Ели и вдигна ръце, като по този начин накара Стиви да измести вниманието си от Хейес и антуража му. — Дейвид, Дейвид, Дейвид!
Когато Дейвид Дейвид Дейвид влезе в юртата, лампите се разлюляха от нахлулия уханен нощен вятър. Той вдигна високо ръце, сякаш за да ознаменува някаква победа. Ели изтича при него и се уви в него в прегръдка. Той я вдигна, тя обви краката си около кръста му и се задържа в това положение.
Ели насочи Дейвид на трета степен към обитателите на къща „Минерва“. Той бе висок, с щръкнала къдрава тъмна коса, която вероятно не бе виждала ножица от месеци. Доста от децата в юртата бяха облечени с прости дрехи, но Дейвид го даваше съвсем небрежно — износени, прокъсани шорти, тънка тъмносиня фланелка с протрито лого и опърпани скейтърски маратонки.
Стиви имаше чувството, че е виждала Дейвид и преди. Нещо в него подсказваше… трудно й бе да определи какво. Нещо я караше да напряга мозъка си.
— Това е Дейвид — обяви Ели, както се бе лепнала към гърдите му. — Той е наш съквартирант в „Минерва“. Кажи здрасти, Дейвид.
На Стиви незнайно защо й се прииска той да не отговори със „здрасти, Дейвид“, но точно това се случи. Още една червена точка. Изглежда, хората в „Елингам“ не бяха чак толкова уникални.
Дейвид я стрелна с тъмнокафявите си сияйни очи, сякаш бе засякъл нейното неодобрение. Извитите му вежди се извиха още повече към челото, а устните му се разтеглиха в тънка усмивка. Той остави Ели на облегалката на канапето и се шмугна в тясното пространство между Стиви и Нейт. Ели ги запозна, докато украсяваше косата на Дейвид с изскубнати от наметката пера.
Дейвид бръкна в джоба си и извади овехтяло тесте карти.
— Избери си една — каза и протегна ръка към Стиви.
Когато той се приведе към нея, тя усети няколко различни миризми. Имаше лек странен аромат от непознато за нея естество, както и застоял въздух от самолета.
Стиви не искаше да тегли карта, но тестето бе току пред лицето й, така че се принуди да изтегли.
— Погледни я — каза Дейвид. — Но не ми я показвай.