Бомбите гърмят, радост за душата.
Добър начин
да накажем лошите момчета!
Не можем да решим какво ще използваме.
Както вие не можете да избягате или да се скриете.
Писмото бе изчезнало по време на разследването, така че нямаше как да се вземат пръстови отпечатъци. Само снимка бе останала от ужасяващото съобщение, което бе пристигнало в имението „Елингам“ седмица преди отвличането. То бе съставено от думи, изрязани от списания и вестници — класическо средство за скриване на почерка.
Делото „Елингам“ имаше множество интригуващи аспекти, но един от тях й бе направил голямо впечатление — странната декларация на неизвестния човек, която на практика казваше следното: „Аз съм лош. Имам лоши намерения. Искам да породя страх у вас. Аз съм ножът. Аз съм Искрено коварен“.
Този тип бе нещо като трол. Само че бе много по-сложен. Бе положил доста усилия да влезе под кожата на един от най-известните хора през трийсетте години. Събрал бе купчина списания и вестници, издирил бе нужните му думи, след което ги бе изрязал внимателно и ги бе залепил с извратена прецизност върху лист. Накрая бе изпратил писмото по пощата с ясното съзнание, че никога няма да узнае какъв ефект ще предизвика то.
Защо си ги предупредил, Искрено коварен? Защо си им казал, че идваш?
Стиви закачи още една снимка на таблото — Антон Ворачек. Тъкмо писмото на Искрено коварен бе убедило Стиви, а и други хора, че Ворачек е невинен. Ворачек не говорел добре английски и трудно би могъл да напише поема в стил Дороти Паркър[12]. Никой не бил убеден във вината на Ворачек, но белязаните банкноти били открити у него, освен това този неприятен тип направил самопризнания.
Искрено коварен се бе надвесил над случая като вампир.
През следващия час Стиви събра снимките и подреди папките. Имаше архитектурни разпределения, копия от интервюта, полицейски доклади. Събирането на информация бе отнело много време, като Стиви бе разчитала на една услужлива библиотекарка и на хора от сайта websleuths. За да се отпечата всичко, бяха отишли две касети тонер и кашон хартия, предназначени за кампанията на Едуард Кинг (това бе прекрасно). Купища данни. Стиви обичаше да се заравя в папките, да проучва многократно всеки детайл, докато фактите не потечаха в главата й като древен поток. Със сигурност и други хора бяха посещавали „Елингам“, заинтересова™ от случая. Някои от тях бяха идвали преди появата на интернет, така че не бяха имали достъп до нещата, с които Стиви разполагаше сега. А другите…
Не. Никой не бе толкова пристрастен, колкото нея. Просто човек знае кога е най-върлият фен — онзи, който разбира понятията и улавя пропуските и разминаванията. Знаеш, когато си онзи, който усеща нещата.
Зазоряваше се, когато Стиви завърши таблото и подреди папките на бюрото и на рафтовете. Отиде до прозореца, където я посрещна приятна утрин, освежена от лек ветрец. Притвори очи и си пое дълбоко въздух.
Ключовата сцена във всяка мистерия е появяването на детектива. Действието се премества в дневната на Шерлок. Дребният белгиец със засукан мустак се намира във фоайето на голям хотел. Милата възрастна дама, която носи плетивата си в торба, идва на гости у племенницата си, когато в селото започват да циркулират заплашителни писма. Частният детектив се връща в кабинета си, след като е пил цяла нощ, и открива там жена с шапка с воалетка, стиснала цигара в ръката си. В такива моменти настъпва промяната.
Детективът бе пристигнал в академия „Елингам“.
14 април 1936 г., 4,00 ч.
Джордж Марш спря пред портата на имението „Елингам“ и бе поздравен от двама облечени в гащеризони мъже, които държаха пушки в ръцете си. Направиха му знак да мине и той подкара форда си модел Б по неравната алея, по която бе минал само преди няколко часа.
Алберт Елингам и Робърт Макензи го чакаха пред входа. Макензи се гушеше в палтото си, а Елингам като че ли изобщо не усещаше студа. Изтича до вратата на колата и там застина втрещен.
— Какво стана? Къде са те? Лицето ти! Какво стана?
Той бе забелязал синините по челюстта и под окото на Марш и резката на лявата буза. Лявото му око бе почти затворено от подутина.
— Те не бяха там — каза Марш на излизане от колата.
— Как така не са били там? Не ги ли видя?
— Свих към Западен Болтън, една миля по-надолу те бяха запречили пътя с кола. Излязох и те ме нападнаха. Искат още двеста хиляди долара. Нямаше и следа от Айрис и Алис.
Робърт изсумтя.
— Ти беше прав, Робърт — каза Елингам. — Те искат още. Ще им дадем още. С колко време разполагаме?
12
Дороти Паркър (1893–1967) е американска поетеса, писателка, драматург, сценарист и сатирик, известна със своето остроумие и наблюдателност. — Б. пр.