В гласа му се долавяше нервна нотка. Добре.
— Явно наскоро си се преместил там — каза и загреба от зърнената храна.
— Какво те наведе на тази мисъл?
Той се усмихваше, но някак насилено. Тонът му бе рязък. Преместил се бе по неприятен повод. Богато момче, скорошно преместване, темата не му е приятна, освен това се държи кофти и се прави на интересен.
— Просто така ми се струва.
— Често пъти ли ти се струват разни работи?
Устата му се бе разтеглила в тънка усмивка. Подпря се на хладилника и се загледа в бълбукащата кафе машина. Врътна леко часовника си.
Стиви проследи движението. Дейвид застина, явно усетил в какво се е загледала тя, и мушна ръката си в джоба.
Нещо лошо, свързано с часовника.
— Би ли се поместил? Искам да си налея мляко. Все пак пари съм давала.
Той се усмихна широко и се отдръпна от хладилника.
— Естествено. Момичетата детективи трябва да закусват.
Стиви се ухили, докато си наливаше мляко.
— Проблемите с татенцето имат нужда от терапевт — каза тя.
Той се изсмя гръмко. Думите й бяха попаднали в десетката, която бе голяма и добре видима.
Тази престрелка трябваше да спре. Щеше да е добре да не задълбават. Но естествено, измъкване нямаше. Дейвид също живееше в къщата. Той се настани на късата страна на масата и впери поглед напред.
Влезе Нейт. Все още не се бе сресал. Поздрави всички, явно тази сутрин бе в по-добро настроение.
— Е — извиси глас Дейвид, — какво ще правим днес?
— Срещи със съветниците — отвърна Джанел. — Какво ли представляват? Аз съм при доктор Хинкъл.
— Обичаш ли истории за изгубване в Големия адронен колайдер? — попита Дейвид.
— Естествено.
— Тогава няма да имаш проблеми. Ти при кого си, Нейт?
— Доктор Куин.
— О! — Дейвид поклати глава. — Превържи си раните. Тя подушва кръвта.
— Какво?
— Ами ти, Стиви? — попита и тънката усмивка отново се появи на лицето му.
— Доктор Скот — каза Стиви.
— Капитан Ентусиазъм! — възкликна Дейвид. Стиви забеляза, че Пикс се подсмихна над плетката си. — Същинска моторетка е. Заедно ли ще разплитате мистерии?
— Дейвид — каза с равен глас Пикс.
— Само питам.
— Какво имаше предвид? Каква кръв? — попита Нейт. — Да не би да е строга?
— Просто запомни, че не е срамно човек да си поплаче — рече Дейвид. — После, имам предвид. Както аз направих, когато загубих девствеността си.
— Дейвид — повтори Пикс. — Не шашкай хората. Доктор Куин е свястна жена. Няма проблеми, Нейт.
Стиви продължаваше да мисли за подхвърлянето относно девствеността. Това някаква шега ли беше? Сигурно. Какво означаваше обаче? Да не би да ставаше въпрос за онези случай, когато човек навлиза в тема, на която е чувствителен, за да покаже, че е преодолял проблема? Не бе ли изговорил думата „девственост“ по-високо в сравнение с останалите думи в изречението? Да не би той да намекваше, че тя е девствена?
О, сега той се взираше в нея. Бе й поставил капан.
Хапна от закуската си, но не усети вкуса й. Захарта дращеше зъбите й.
— Дали няма да ме пита за книгата ми? — измърмори Нейт.
— Какво например? — каза Дейвид. — Сюжетът? Кой е най-добрият дракон?
— Например дали съм приключил, дали още работя?
— О, да. Не бих се изненадал. Всъщност каква ти е кръвната група? От любопитство питам.
— Дейвид!
Дейвид вдигна ръце.
— Шегичка, шегичка. Той знае, че се шегувам. Нали знаеш, че се шегувам, Нейт?
Нейт нямаше вид на човек, който е наясно с каквото и да било. Джанел вече бе готова да се намеси.
— Ела следобед с мен, Стиви — каза Джанел. — Смятам да хвърля едно око на работилницата. Трябва да проверя къде държат материалите за заваряване. Нямам търпение да поработя с новата си горелка.
При изричането на думата „горелка“ се появи Хейес, мокър от току-що взетия душ. Златната му коса бе залепнала за главата. Беше се преоблякъл, за разлика от Дейвид — в бели къси панталони и синя риза. Въпреки че бе ранна утрин, той изглеждаше неестествено добре. Само очите му не бяха перфектни, бяха кървясали.
— Кога стана? — попита Дейвид, докато го оглеждаше. — В четири и двайсет?
— Не спах много нощес — отбеляза Хейес и се подсмихна лукаво.
— Лошо — каза Дейвид. — Ще ни поканиш ли на сватбата? А Бет?
Хейес сви рамене и се стовари върху един стол.
— Е, вече си известен или нещо такова?
— Или нещо такова — отвърна с усмивка Хейес. — Да. Вероятно.
— Бизнесът със зомбита е сериозно пешо. Хората обичат неживите си събратя.
— И при мен е така — подхвърли Стиви. — Работя в мола „Монровил“.