Не получи отговор от Хейес.
— В Питсбърг — уточни. — В мола „Монровил“.
Хейес наклони главата си на една страна и пусна усмивка от типа „нямам представа за какво говориш“. Понякога родителите й я гледаха така, затова се изчерви.
Нейт вдигна очи от купата си и погледна Хейес, после и Стиви.
— Какво те кара да пишеш за зомбита? — попита Джанел.
Очевидно се опитваше да вкара разговора в нормално русло.
Ели влетя в стаята. Бе облечена в опърпани шалвари и фланелка, на която пишеше „Творете здраво“. Вместо поздрав се пльосна на един стол, вдигна босото си стъпало на масата и го загледа.
— Не знам — отвърна Хейес. — Миналата година се прибрах във Флорида. Покарах сърф няколко дена и изведнъж ми хрумна идеята. Когато „се отдръпне“, човек има време за мислене и идеите започват да идват.
— Много са източниците на идеи — обясни Ели. — В Париж, както си седяхме и попийвахме вино, идеите заприиждаха от само себе си.
— Водя разговори с П. Г. Едертън относно филм — каза Хейес.
— П. Г. Едертън? — намеси се Нейт. — Режисьорът на „Мотел „Силвър Муунлайт““?
— Само разговаряме — каза Хейес благо. — Но, да, същият.
Дори Ели се впечатли. Нормално бе да е чувала за режисьор като Едертън. Той правеше чудати артфилми за бъбриви, повърхностни жени, филми, от които се раждаха безброй тифове и които бяха пълни с фрази, които всички знаеха.
— Пожелавам ти късмет с тези неща — каза Дейвид.
Пак не се разбра какво точно има предвид. Просто думите му не прозвучаха като добро пожелание.
— Време е да се приготвите за срещите — провикна се Пикс от стълбището.
Реалностите в „Елингам“ ги зовяха.
9
Стиви крачеше под яркото утринно слънце по криволичещите около горичките пътеки към Голямата къща. Натисна звънеца до масивната входна врата. В онези времена отварял икономът, Монтгомъри. В писанията по случая често се споменаваше неговото име. Обучен в Англия, той бе отмъкнат от една от най-изисканите къщи в Нюпорт, за да застане начело на персонала на имението „Елингам“. След отвличането той продължил да служи на господаря си, но сърцето му било разбито. Няколко години по-късно починал.
Вече нямаше иконом. Тихо жужене показа, че вратата е отворена. Тя влезе в огромното фоайе. Лари охранителя седеше на бюрото до вратата.
— Доктор Скот, нали? — попита той.
Стиви кимна.
— Седни ето там. — Той посочи столовете до камината. Няколко души вече се бяха настанили там. Сред тях бе Джърмейн Бат, която трескаво барабанеше с пръсти по екрана на телефона си. — Когато ти дойде редът, качи се по стълбите и свий наляво по коридора — каза той и посочи балкона над главата си. — Той е в последната стая откъм фасадата на сградата.
— Бившата спалня на Айрис Елингам — каза Стиви и вдигна поглед към тавана.
— Точно така. — Лари се отпусна в стола си. — Интересуваш се от отвличането? Коя е любимата ти книга по темата?
— „Убийство в планината“ от Сандерсън — отвърна без колебание Стиви. — Стилът му е дразнещ, но мисля, че е изследвал събитията в дълбочина.
— Наистина е добра — каза Лари и кимна. — Чела ли си „Архивите по случая „Елингам“?
— Много заключения може да се направят от нея.
Той отново кимна.
В Голямата къща бе хладно; във въздуха се усещаше миризма на дим, макар че бе малко вероятно някой да е пушил вътре след трийсетте години на миналия век. Стиви знаеше толкова много за тази сграда. Ламперията във фоайето бе от палисандрово дърво, внесено от Индия. Високата два метра и половина камина бе облицована с розов мрамор от областта Карара в Италия, откъдето и Микеланджело е вземал материал за творбите си. Лампионите бяха от австрийски кристал, подбран от един от шестимата архитекти, работили по проекта. Витражите бяха в стила на глазгоуската школа (много засукани и фантастични), имаше и стая от стъкло, чийто покрив представляваше вплетени едни в други цветя и птици.
— Стиви? Стиви Бел?
Чувайки името си, тя вдигна глава. Наричайте ме Чарлз се бе подпрял горе на парапета. Носеше фланелка на „Зеления фенер“[13] и памучен панталон. Косата му бе разрошена по момчешки.
— Ела горе — каза. — Наричайте ме Чарлз.
Той я посрещна на горната стълбищна площадка и протегна ръката си за поздрав.
От близката врата излезе някаква жена. Първото нещо, което се набиваше на очи, бе ръстът й, който ставаше още по-впечатляващ благодарение на черните, лъщящи с маслен блясък обувки с високи токове. Когато тя се извърна, Стиви мярна червени подметки. Не бе специалист по модата, но знаеше, че обувките от този тип са скъпи. Тясната пола и широкият изтънчен пуловер, чийто плат се гънеше тайнствено при всяка крачка, едва ли бяха по-евтини. Дългата й коса преливаше в различни нюанси — от кестеняво до златисто. Жената пишеше нещо на телефона си.