— Очевидно — подхвана той, докато барабанеше с пръсти по дигиталните бутони на едно табло — Елингамови са притежавали много вещи. Документите отидоха в „Йейл“ и Библиотеката на Конгреса. По-ценните неща бяха предоставени на Смитсоновия институт, музея „Метрополитън“, на Лувъра и други по света. Тук са само предметите от бита им. Мебели. Поеуда. Кухненски прибори. Дрехи.
Щрак, щрак, щрак. Лампите се включиха.
Метални рафтове, стигащи до тавана. Кашони с документи и книги от едната страна, куфари — от другата. Лампи, вази, рамки на легла, купища столове, дивани, скринове. Навити на руло стари тапети, глобуси, кашони с кристални топки за врати.
Стиви имаше чувството, че в черепа й жужат и кръжат десетки пчели.
— Насам — подкани я той.
Тя го последва, без да обели дума. Чарлз я заведе в дъното на помещението, където имаше нещо с размери метър на три метра, завито със сребрист сатен. Вдигна внимателно покривалото. Показа се макет на Голямата къща. Чудесна изработка, дори отпред имаше миниатюрни сандъчета с цветя.
— Алберт Елингам поръчал това за Алис, няколко месеца след изчезването й — обясни той.
Бръкна отстрани и натисна някакъв бутон, при което къщата се отвори като книга. Ясно се виждаха фоайето и главното стълбище. Детайлите бяха удивителни — лампи, мънички дръжки за врати от кристал, камини. Най-интересното бе, че бе пресъздаден тогавашният интериор.
— Чела съм за този макет. Не знаех, че е още тук.
— Може да се видят другите стаи, само трябва да се отвори отзад и отстрани. Красиво е, нали?
Стиви се наведе, за да разгледа по-добре стаичките. Стаята на Алис, плюшени мечета на леглото. Гардеробната на Айрис, сребърни четчици за коса и удивително малки шишенца с козметика. В кухнята бе пълно с чинии с размерите на човешки нокът. В кабинета на Алберт Елингам имаше две бюра, телефони и картини… Точно копие на миналото.
— Това е шедьовър — рече Чарлз. — Макетът е струвал десет хиляди долара през трийсет и шеста година. Заслужава да е в музей, но вещите на Алис трябва да са в къщата. Всичко, принадлежало на Алис, стои тук.
Стиви му помогна да затвори макета и да го завие.
— Е, защо, мислиш, ти го показах? — попита той.
— Защото е удивителен.
— Не това е причината.
Макет. Миниатюрна къща. Умален свят.
— Много просто — продължи Чарлз. — Скърбящ мъж е закупил чудесна играчка на дъщерята, която никога повече няма да види. Тук става въпрос за реални хора, не за измислени герои. Знам, че това престъпление е добило известност, че по принцип престъпленията са интересни. Но всяко престъпление има човешки измерения. Ако ще проучваш, трябва да имаш предвид кои са замесени.
Стиви не можа да определи дали той я укорява в нещо, или просто я поучава, но вмятането му бе уместно. Ако не друго, то той я вземаше на сериозно.
— Така че, преди да се захванеш с разследванията, искам да се включиш в някой по-малък проект, нещо, което разглежда трагедията откъм човешката й страна.
— Какъв проект?
— О, това си е твоя работа. Измисли нещо.
— Някакъв документ или…
Чарлз поклати глава.
— От теб зависи. Трябва да се приготвя за следващата среща. Ще ми е интересно на какво ще се спреш.
Докато слизаше по стълбите, Стиви мислеше за видяното преди малко. Джърмейн Бат излезе от кабинета на доктор Куин и изприпка надолу по стълбите. Имаше вид на човек, който току-що е прочел смъртната си присъда.
Нейт чакаше долу. Погледна отдалечаващата се Джърмейн, после се извърна към Стиви.
— Е? — каза той.
— Добре беше. Показа ми тавана и някои от вещите на семейството.
Нейт кимна и скръсти ръце на гърдите си. Огледа се разсеяно.
— Намираш ли нещо странно в думите на Хейес тази сутрин? — попита Стиви.
— За това, че не е чувал за мола „Монровил“, постановката на „Зората на мъртвите“ и невероятно популярната тема за зомбитата? Да.
Стиви остана доволна от това колко добре се разбират.
— Какъв ти е изводът?
— О, хващаш ме неподготвен. Той е като направен с 3D принтер.
— Натаниел — чу се глас. Доктор Куин се бе надвесила над перилата. — Заповядай горе.
— Няма страшно — каза Стиви, като се постара да направи бодра физиономия.
— Да, да, не се хаби.
— Добре де, ще е ужасно.
— Благодаря. Ще се видим по обед.
Метна на гръб кафявата си брезентова раница и се заизкачва по стълбите така, сякаш горе го чакаше гилотина.
Лари ги наблюдаваше от бюрото си. Спря отправилата се към изхода Стиви.
— Доктор Скот показа ли ти това-онова? — попита.