— Качихме се на тавана.
Лари се оттласна назад така, че столът да застане на задните си крака, после взе една химикалка и я задържа в ръката си като стреличка за дартс.
— Как ти се стори?
— Най-интересното място, което съм виждала.
Изражението на Лари си остана каменно, като планинския склон, върху който бяха кацнали.
— Значи, срещата мина добре?
— Чака ме много работа.
— Ще се справиш. Тук изискванията са високи, но никой не е умрял от претоварване.
— А и да умре, колко му е да го заровите в гората — каза Стиви с усмивка на уста.
Лари не се усмихна. Присви леко очи в неразгадаемо за Стиви изражение. Тук, изглежда, не бе прието да се пускат шеги за трупове, заровени в пущинака.
14 април 1936 г., 10,00 ч.
Ленард Холмс Неър бе свикнал с дупките в календара — дните, които просто отлитаха неусетно. През 1928 г. той изтърва целия юни. Освен това нямаше солидни доказателства, че 1931 г. някога е съществувала. Хората му казваха, че тази година е съществувала — показаха му вестници и други писмени свидетелства, — но човек не може да вярва на всичко, което е прочел.
Във вторник сутринта, когато се събуди в сумрачната си стая в имението „Елингам“, Лео се задейства. След освежителния сън бе време за закуска. Излезе от стаята си и се затътри по коридора, бе по чехли и с прокъсана дълга роба с червеникав цвят, чиито поли се влачеха, събирайки прахта. Сериозно постижение, като се има предвид, че Лео бе висок почти два метра. Бе поръчал дреха за гигант, дълга, с големи джобове и широки ръкави. Когато стигна до стълбищната площадка, Флора Робинсън го връхлетя изневиделица и го повлече към стаята му.
— Дори и да исках, скъпа… — промърмори той, — ще ми трябват един грейпфрут, четири яйца и голям джин, преди да…
Тя покри устата му с длан и затвори вратата.
— Какво ти става?
Той мушна дългите си пръсти в джоба на робата и затърси табакерата.
— Лео! Отвлекли са Алис и Айрис!
Лео бавно вдигна черните си вити вежди и извади цигара от украсената с нефрит сребърна табакера. Размачка цигарата, преди да я мушне в устата си. Потупа джобовете си. След като не откри това, което търсеше, отиде до леглото и включи нощната лампа. Разрови се из купчината книги. Не след дълго намери смачкана кибритена кутия. Запали цигарата.
— Нападнали са ги по време на вчерашната им разходка. Онези искат откуп — прошепна Флора. — Алберт повика Джордж Марш. Баламосват персонала, че тя е спала при приятелка в Бърлингтън. Засега не искат да ангажират полицията. Срещата снощи не минала добре. Похитителите взели парите, но не върнали Айрис и Алис. Поискали още пари. Алберт ги набавя в момента.
Лео дръпна силно няколко пъти в опит да размърда мозъка си.
— О — изсумтя.
— О? Друго няма ли да кажеш? Отвлечени са!
Връхчето на цигарата засия в резултат на трескавото всмукване. Лео потърка пораснала си през нощта брада. Погледна ноктите си, които бяха сини на цвят.
— Разчисти ли? — попита той.
— Направих каквото можах. За нея. Отидох в стаята й веднага щом разбрах, че става нещо.
— За всички нас, Флора. Всички ще бъдем засегнати.
— Трябва да направим нещо — настоя Флора.
— Какво? Не знам къде е тя. Дори не знам аз къде съм.
— Трябва да помислим. Кой би направил такова нещо? Дали да не им кажем всичко? Май се налага.
— Флора — подхвана предпазливо той, — в момента говори съвестта ти. Това няма да помогне. Това няма да помогне нито на нас, нито на Айрис и Алис.
— Не знаеш…
— Мисли, Флори. Мисли. Нали се сещаш къде сме в момента? На гъза на географията, в къщата на магната Алберт Елингам. Всеки, който обича парите, би могъл да отвлече Айрис и Алис, а няма човек, който да не обича парите. Лесна работа, защото сме насред нищото. Алберт ще им плати.
Флора се подпря на стената.
— Ти, скъпа, трябва да вземеш нещо за нерви.
— Не — отсече Флора, — не трябва.
В този момент някой заблъска по вратата. Лео направи знак на Флора да отвори.
— Добро утро, Алберт — каза Флора. — Тъкмо измъквах Лео от леглото. Наред ли е всичко?
— Не — призна Алберт. — Не е. Неър, искам да направиш от онова твое невидимо мастило.
— Не са ми тук принадлежностите.
— Имаме добра научна лаборатория.
— Добре. Дай ми няколко часа…
— Не — каза Алберт. — Веднага. На момента. Направи колкото се може повече, колкото се може по-бързо. Колко време отнема?
— Час? — Неър погледна притеснено Флора. — Вероятно два. Зависи от количеството.
— Тогава разполагаш с един час. Ползвай каквото ти трябва, само побързай.