— Когато основал училището, Алберт Елингам заявил, че каквито книги поискат учениците, такива ще бъдат поръчани. Ето записите от първата година. Тази купчина…
Посочи с показалец.
— … съдържа исканията за учебната 1935–1936 година. Само Долорес поискала петстотин книги. Училището поръчало четиристотин осемдесет и седем от тях. Останалите тринайсет били в една университетска библиотека в Турция, която отказала да ги продаде. На книгите на Долорес след заглавието пише Д. Е.
Стиви прегледа списъка. Долорес бе пожелала няколко творби на гръцки и класики, и редица романи, за които Стиви дори не бе чувала. Сред поръчките на другите ученици също имаше интересни заглавия.
— Списание „Гадже на престъпник“ — зачете Стиви. — „Детектив от „Борба с порока“, „Евтин детектив“, „Истински детективски истории“…
— О, тези — каза Киоко. — Да, страхотни са. Евтини списания по онова време. Повечето библиотеки и библиотекари не биха си позволили да ги поръчат, но политиката на Елингам била пределно ясна: каквото поискат децата. Ще ми се да бяха тук все още, но учениците са ги взели и не са ги върнали.
Стиви си помисли, че би се разбирала добре с тези ученици.
Първите два дни в академията „Елингам“ минаха неусетно. Главно заради тежестта на всичко. Четенията. Мисленето. Писането. Очакването за знание. Човек се чувстваше като на академично рали с пикапи с чудовищно големи гуми. Урок след урок, четене след четене.
Храненията развиха свой ритъм.
Групирането вече изглеждаше съвсем логично, като местоживеенето бе основният фактор. Някои ученици бяха геймъри, други обичаха да четат, трети си вземаха храната и изобщо не сядаха в трапезарията. Джърмейн Бат обикновено странеше от другите, винаги бе нащрек и винаги въоръжена с някакво устройство. Гретхен, момичето с буйната червена коса, обикновено се настаняваше заедно със свитата си на дълга маса вътре. Хейес напусна масата на „Минерва“ и се присламчи към Марис и една разнородна групичка от типове с артистичен вид. Ви бе редовна посетителка на масата на „Минерва“. Нейт стана по-приказлив. Ели ту идваше, ту си отиваше, подобно на Дейвид, но двамата не се движеха заедно. Като че ли не бяха двойка — по-скоро хора, които се чувстваха комфортно в кожата си и трудно схващаха какво терзае другите.
В сряда, след часа по литература, докато Стиви пресичаше поляната, зад гърба й затопуркаха чифт големи стъпала, обути в опърпани маратонки. Човекът вървеше в крак с нея нарочно. На Стиви не й се налагаше да се обръща, не бе желателно да се обръща, но главата й от само себе си се завъртя — като цвете към слънцето, все едно слънцето бе дразнеща персона, живееща нейде горе. През последните няколко дена успяваше да избягва разговорите с Дейвид. Ако той бе на нейната маса, тя сядаше възможно най-далече от него. В „Минерва“ той стоеше предимно в стаята си. Но сега бе тук, нахилен, с разрошена коса и подозрително износена синя тениска. Шортите му бяха с дупки, през които преспокойно можеше да изпадне телефон.
— Здравей, момиче Убийство — каза той. — Как върви разследването? Заподозрени има ли вече? Аз в групата ли съм? Извършител? Заподозрян? Съучастник?
Стиви стисна зъби. Можеше да приеме да я спънат, да я сритат в глезените. Никакъв проблем. Но не можеше да позволи да наместват мистериите й. Това направо й бъркаше в здравето.
— Знаеш ли — подхвана Стиви, — в детективските истории такива като теб загиват.
Той се усмихна още по-широко и кимна. Тялото му бе… жилаво. Бе висок, строен и вероятно доста силен. Сякаш бе направен от възли.
— Какво искаш? — изсумтя тя и ускори крачка.
— Просто вървя натам. Живеем на едно и също място. Какво те притеснява?
— Нищо не ме притеснява.
— О, добре.
По пътя към „Минерва“ минаха покрай групичка от глави на статуи. Странни ориентири по пътя към къщи. Стиви вече свикваше със статуите, но натрупаните на едно място глави все още й играеха по нервите. Те сякаш бяха прекъснали разговора си, стреснати от минаващите покрай тях непознати.
— Ели ми спомена какво сте си приказвали онзи ден — подхвърли той.
— Какво сме си приказвали?
Стиви бе разговаряла няколко пъти с Ели, но все по маловажни теми.
— За теб сте си приказвали.
Стиви се замисли. Да не би той да имаше предвид разговора в банята? Или онзи, в който Ели попита за любовния им живот и тя си призна, че няма такъв?
— Каза, че родителите ти работят за Едуард Кинг.