Тя въздъхна. Безопасна тема.
— Да — каза тя и махна с ръка, за да разкара една пчела. — Някои хора изваждат късмет.
— И ти ли си му фенка?
— Ти как мислиш?
— Ами не знам. Тук никой не познава никого добре. Ти явно си падаш по законността и реда.
Нямаше по-голяма обида от това, а фактът, че се налагаше да обяснява, че не харесва Едуард Кинг, още повече влошаваше нещата. Едуард Кинг бе чутовно отвратителен — богат, покварен, суетен. Той бе коренът на голяма част от проблемите в живота на Стиви. За по-малко от трийсет секунди Дейвид бе сръчкал две от най-чувствителните места в психиката й.
— Не съм му фенка — каза тихо.
— Така си и мислех, изглежда, родителите ти…
— Не знам защо го харесват. Опитвам се да разбера, но не мога. Ще ми се да се откъсна от тази тема тук, така че…
— Естествено — каза той, крачейки редом до нея. — Не можеш да контролираш родителите си. Майка ми например е пчеларка, а баща ми измисля разни ястия.
Стигнаха до синята врата на „Минерва“. Той прокара картата си покрай панела, за да отвори.
— Имаме време да се опознаем — каза той. — Страшно много време. Доскоро.
Той се обърна и се отдалечи. Не благоволи да влезе в къщата. А Стиви можеше единствено да се чуди какво се бе случило току-що.
Същия ден Стиви имаше и друга странна среща. Няколко часа по-късно, докато се опитваше да чете, Хейес Мейджър цъфна на вратата на стаята й.
— Здрасти — каза той. — Може ли да поговорим?
Носеше тясна бяла фланелка. Чисто нова, вероятно необличана преди. (Стиви не си купуваше бели фланелки. Техният гардеробен живот бе прекалено кратък.)
— Имаш ли нещо против да вляза? — попита той.
— Не, разбира се.
Той остави вратата широко отворена и влезе по начин, от който лъхаше самоувереност. Стиви му направи знак да се настани на пода. Той не седна, а приклекна. Не бе застанал в удобна поза, личеше си по напрегнатите мускули на краката и изпъкналите патели. (Дума от анатомията. Капачки на коленете. Тя вече използваше наученото.)
— Хрумна ми една идея — каза той, докато балансираше върху невидима табуретка. — Онзи ден ти спомена, че ти трябва проект. На мен също ми трябва. Какво ще кажеш да работим заедно по някаква тема?
Във въздуха между Хейес и Стиви танцуваха прашинки. На яркото следобедно слънце косата му блестеше, сякаш бе съвкупност от златни нишки. В Гърция или Рим той можеше да послужи като модел за статуя. Светлината бе толкова богата, че в момента той приличаше на статуя — извънземно същество, изградено от светлина и сенки, с южняшки акцент и прилепнала по тялото тениска. Стиви нямаше представа дали ореолът, който вижда около него, се дължи на привличане, или просто на объркване, породено от факта, че мозъкът й се опитва да отгатне що за чудо е това. „Прилича на човек, но няма как да е. Оформени по невъзможен начин скули. Симулация. С неизвестен произход.“
— Заедно? — попита тя, докато се отърсваше от витаещите из главата й мисли.
— Ами моят агент… — Предпазливо заби един старателно поддържан нокът в дървения под. — … смята, че трябва да направя още един сериал. Доста мислих по въпроса и стигнах до извода… защо пък не за случилото се тук? Престъпленията. Отвличането. Ти си наясно с тези неща.
— Тези неща?
С Хейес бездруго трудно се говореше толкова отблизо, а сега пък и правене на сериал. Всичко й се виждаше адски нелогично.
— Престъпленията — повтори той. — Ти си наясно с тях, нали? Случилото се тук? Престъпленията?
— Престъпленията. Да. Така е. Но… какво?
Тя си бе глътнала езика.
— Ще бъдеш нещо като технически директор. Експертът. Дори имам идея за трейлър. Можем да го заснемем в тунела, дето е под потопената градина.
Изведнъж всичко дойде на фокус.
— Тунелът? Онзи, който са използвали престъпниците?
— Да, под потопената градина — повтори той.
— Бил е заровен през трийсет и осма година — обяви Стиви.
— Разкопаха го през пролетта — каза Хейес и се усмихна широко. — Строителни дейности. Започнаха в края на миналата учебна година. Вече влизах вътре.
— Влизал си в тунела?
Тя се приведе напред, дори не направи опит да прикрие вълнението си.
— Веднъж. Миналата година, когато го разкопаха.
Стиви нямаше представа, че тунелът е отворен. Не вярваше в съдбата, но съвпадението във времето бе удивително.
— Мислех си, че на това място непременно трябва да се направи нещо. А сега ти си тук. Човек, знаещ всичко за престъпленията. Зрителите ще останат доволни. Ние първи ще покажем тунела.
Сърцето на Стиви бумкаше здраво.