— Ще ни допуснат ли там?
— Е… — Устните на Хейес бавно се разтегнаха. — Официално ние не знаем нищо. Те се опитаха да прикрият факта, че тунелът е отворен, но един ден аз се промъкнах там и видях, че вадят тонове пръст.
— И ти влезе, наистина?
— Наистина влязох — потвърди Хейес. — Но това е просто идея. Ако си твърде заета, не мога да настоявам…
— Ще се включа. Пиши. Каквото трябва прави. Ще се включа.
— Чудесно! Ангажирай Нейт. Ще можете ли да напишете нещо през уикенда? До понеделник?
— Чакай, чакай.
— Не е нужно да е дълго — каза Хейес. — Пет страници, нещо такова. Десет. За тунела, за случилото се вътре. Нали някакъв ученик е умрял там? Или беше нещо свързано с откупа? Не са ли предали парите там? Някой ги е закарал с лодка в потопената градина, нали?
Стиви кимна.
— Е, действай. Пиши за тунела, откупа и потопената градина. Ще се справим. Всичко ще се нареди чудесно.
Минутка по-късно той си отиде. Стиви не знаеше как се пише сценарий. Но това не бе важно, важното бе, че щеше да влезе в тунела. Нищо друго нямаше значение.
Странен разговор номер три бе иницииран от Стиви вечерта.
— Помисли по въпроса — каза Стиви, която се бе настанила до бюрото на Нейт. — Мога да ти предоставя всички факти. Имам копия на документи. Имам досиета. На практика всичко е готово. Нищо работа ще е за теб.
— Не знам как се пише сценарий — каза Нейт.
— Но ти си писател!
— Сценариите са съвсем различно нещо Сценариите са… като рентгенова снимка на книга. Само костите. Репликите на хората и това, което те правят. Книгите са… всичко. Какво виждат и чувстват героите и как е представен сюжетът.
— Не ми изглежда трудно — подхвърли Стиви.
— Просто е различно. Трябва да представя на доктор Куин конспект на следващите три глави от книгата ми, а и онези материали за четене…
— Може би ако напишеш сценария, доктор Куин ще ти даде повече време за книгата. Ангажиментът е временен. Тук гледат с добро око на груповите проекти.
Както Стиви не можа да устои на примамката тунел, така Нейт не можа да устои на предложението да се откъсне от книгата си.
— Значи, вземам тези неща и написвам сценарий. А ти какво ще правиш?
— Аз съм съветник по техническите въпроси.
— В смисъл?
— Ще обяснявам какво се е случило. Ще ти помагам. Заглавието може да бъде „Искрено коварен“.
Нейт издиша бавно през носа си.
— Хубаво. Пред това да правя каквото се очаква от мен, всичко друго е за предпочитане.
14 април 1936 г., 15,00 ч.
Робърт Макензи следеше доставката на огромни суми пари от Ню Йорк. На пода вече бяха струпани двеста хиляди долара. Докато той и Джордж Марш сортираха парите, Елингам извади от един шкаф две сини шишенца и гънка четка.
— Какво е това? — попита Марш.
— Разтвор, приготвен от Неър, използваме го по време на игрите. Когато изсъхне, е напълно невидим. За да го видиш, е нужен друг разтвор и специална светлина. Чудесен химикал, даже често подканяме Неър да го продаде на правителството. Ако по някаква причина нощес възникне проблем, ще мога да проследя банкнотите.
Елингам мацна всички банкноти, а като допълнителна мярка маркира бандеролите с пръст. Поставените в стаята вентилатори изсушиха парите, които после бяха подредени в четири чанти.
— Мои хора ще следят какво става по улиците — каза Марш. — Не съм им казал нищо, просто ще записват номерата на колите и всички необичайни събития. Ще получат по петдесет цента за всяка полезна информация.
— Дай им по пет долара — каза Елингам. — Каквото поискат им дай!
— При пет долара те ще се досетят, че става въпрос за нещо сериозно, и може да започнат да си измислят истории. Петдесет цента ще осигурят честността им, без да предизвикват нездраво любопитство.
Робърт Макензи ги гледаше с тревога в очите.
Обаждането с инструкциите дойде в 7,07 часа вечерта. Трябваше да занесат парите в Бърлингтън и да чакат ново обаждане в една телефонна кабина. Зад волана седна Елингам, Робърт Макензи и Джордж Марш се настаниха отзад. И тримата носеха револвери. Пристигнаха малко преди 8 часа, когато телефонът звънна. Получиха указание да карат към Рок Пойнт.
Рок Пойнт представляваше каменист нос, вдаден в езерото Чамплейн. Полуостровът бе слабо населен, теренът — неравен. Когато пристигнаха, забелязаха на земята изрисувана с тебешир стрелка, сочеща към пътека.
— Робърт — каза Елингам, — стой тук в колата.
Робърт погледна черната като катран пътека, която пълзеше по каменистия, обрасъл с горички нос.