— Ние идваме от Питсбърг.
— О.
Стиви се отпусна на седалката, погледна майка си и сви рамене. Не можеше да накара Джърмейн да говори. Майка й й отправи погледа, който означаваше „добре, постара се“. Червена точка.
Микробусът се затресе, защото стъпи на макадамов път. Минаваха покрай магазини, ферми и табели, рекламиращи скиорска екипировка, стъкларски изделия и бонбони с кленов сироп. После сградите оредяха, по поляните се мяркаха само стари червени пикапи и коне.
Все по-навътре и по-навътре в гората.
Изведнъж микробусът сви рязко и Стиви политна настрани, като едва не изхвърча от седалката. На една малка табела, стърчаща над земята, със златни букви бе изписано „Академия „Елингам“. Табелата бе невзрачна, сякаш училището се опитваше да се скрие.
Пътят, по който пътуваха, трудно можеше да се нарече път. Приличаше по-скоро на просека, на криволичещ белег в гората. Първоначално водеше надолу, към един от потоците, оформящи границите на имота. Минаха по съоръжение, което само най-големите оптимисти биха определили като мост — за направата му, изглежда, бяха използвани трупи, въжета и добри пожелания. Изглеждаше така, сякаш би се срутило, ако по него мине нещо, което е по-тежко от пържола.
Микробусът се стрелна напред. Мостът се разклати, а с него и седалката на Стиви.
После се понесоха нагоре. Склонът бе стръмен, все едно се изкачваха по ски писта. Нищо не можеше да спре микробуса. Сенките на дърветата покриваха плътно просеката. Клоните дращеха като с нокти ламарините на превозното средство. Пътят се стесняваше, чуваха се стържещи звуци. Стиви знаеше, че няма от какво да се страхува, но движейки се, микробусът сякаш не зачиташе законите на Вселената. Едва ли точно при това пътуване той щеше да се предаде и да се изтърколи надолу по склона, забивайки се в реката, където да бъде посрещнат от сладката, студена, водна забрава… но знае ли човек.
Теренът стана по-равен, пътят се разшири, а дърветата заотстъпваха пред гледките на зелени поляни. Микробусът се приближи до порта, от двете страни на която се издигаха статуи — крилати, четирикраки, опашати същества с усмихнати лица и празни погледи.
— Много странни ангели — отбеляза майка й и проточи врат, за да ги огледа по-добре.
— Това не са ангели — каза Стиви, — а сфинксове. — Мистични същества, които ти задават въпроси, ако искаш да влезеш някъде. Ако отговорът ти е грешен, изяждат те. Като в „Едип цар“. Загадката на Сфинкса. Това е сфинкс. Не бива да се бърка със спанкс[1], което е любимото оръжие на цялата индустрия за отслабване.
Майка й я погледна с онзи поглед. „Искахме жизнерадостно, пазаруващо и забавляващо се дете, а получихме това странно, тайнствено създание. Не че не го обичаме, но какви ги говори.“
На Стиви понякога й ставаше тъжно за родителите й. Тяхната представа за това кое е интересно бе изключително ограничена. Те никога нямаше да се забавляват истински като нея.
Джърмейн погледна Стиви с големите си светли очи. Изражението й бе неразгадаемо като това на сфинксовете.
В този момент покривалото на съмнението падна върху съзнанието на Стиви. Не бе нормално да я приемат. Писмото бе стигнало до погрешната Стиви. Всичко бе номер, шега, комична грешка. Нищо не бе реално.
Но вече бе твърде късно, защото се намираха в академия „Елингам“.
2
Първото нещо, което видя Стиви, бе кръгла полянка с фонтан в средата. Насред плискащата се вода се издигаше статуя на Нептун. Гъста гора ограждаше полянката. През пролуките между дърветата плахо надничаха сгради със своите тухли, камъни и стъкла. В далечината се извисяваше Голямата къща, която бе с готическа архитектура — прозорци като на катедрала, вход с четири свода и множество кули на покрива.
Стиви загуби ума и дума за минута. Беше разгледала стотици снимки на имението „Елингам“. Запозната бе с картите и гледките. От свежия разреден въздух, плискането на водата във фонтана на Нептун и слънчевите лъчи, напичащи лицето й, й се замая главата.
Шофьорът свали куфарите на Стиви и трите пазарски торби, които бяха докарани по настояване на родителите й. Торбите бяха ужасно тежки, в тях имаше големи кутии с фъстъчено масло, чай на прах, душ гел, санитарни препарати и други неща, купени на промоция.
— Дали да не му дадем бакшиш? — попита тихичко майка й, когато разтоварването приключи.
— Не — каза Стиви, като се постара възражението й да прозвучи твърдо.
Нямаше представа дали е редно да се дават бакшиши на шофьора на училищния микробус. Точно този въпрос не бе проучила.