— За момент си загубих ума — подхвана тя. — Уплаших се за Джанел. Но вече ще слушам. Ще се прибера в къщата и няма да правя нищо нередно. Съжалявам. Можеш да правиш каквото трябва. Можеш да ми вярваш.
Лари я стрелна с поглед.
— Добре. Но ако те спипам в прегрешение, гориш. Мога да проверя, да знаеш.
Когато тя закрачи към къщата, за да покаже, че държи на думата си, Лари подвикна:
— Пази се, Стиви. Стой при приятелите си. Дори да не си харесвала онзи, по-добре е да имаш компания.
— Кой ти каза, че не съм го харесвала?
— Двайсетте години работа в щатската полиция. Бях детектив. Придобиваш усет за тези неща.
— Бил си детектив? Наистина?
— Петнайсет години в отдел „Убийства“.
— Защо напусна?
— Защото отворих твърде много врати и видях твърде много страшни неща — рече тихичко той. — Някои от тях не ме напускат. Всеки детектив носи в себе си нещо, което не му дава мира и му пречи да заспи нощем. Двайсет години са много време. Знам, че искаш да станеш детектив, но не си играй детективски игрички, разбра ли? И никакво дебнене на полицаите!
— Да, да.
— Разбрахме ли се?
— Да — потвърди Стиви. — Мисля, че да.
Стиви се прибра в „Минерва“. Бе я обзело странно вцепенение. Родителите й щяха да създават проблеми и връщането вкъщи бе напълно реална възможност, ако не бъдеше изритана от академията още преди това. Докато приближаваше голямата синя врата, видя сградата в нова светлина. Вероятно бе предопределено да не стои тук дълго. Непрекъснато ставаха грешки. Съдбата си имаше свои планове…
Не.
Стиви не бе от хората, които смятат, че съдбата решава вместо нея. Съдбата избираше. Или поне се опитваше да избира. Все още не я бяха изритали от училището, а родителите й все още не я бяха завлекли вкъщи. Тук се случваше нещо. Ако Хейес бе взел картата, ако бе взел сухия лед… какво, по дяволите, бе правил с него в тунела?
Потънала в мисли, влезе в общата стая. Като че ли всички бяха по местата си. Някой бе запалил камината и температурата се бе вдигнала доста. Огънят бе променил цялостната атмосфера, вкарвайки уют. Цепениците пукаха като трошащо се стъкло.
— Добре ли си? — попита Джанел.
Нейт също се извърна към нея.
— Да — отвърна тя и съблече суитшърта си.
Огледа се за място за сядане. Ели и Дейвид все още бяха на канапето, но между тях се бе отворило свободно пространство. Ели бе включила черния си лаптоп и рисуваше. Дейвид също работеше на компютъра си, но вдигна глава и я погледна.
Стиви веднага се извърна. Настани се на масата.
— Казаха ли ти какво се е случило? — попита Нейт.
Стиви само поклати глава.
— Ще ни разрешат ли да излизаме?
— Предполагам, да, скоро. Родителите ми се обадиха. Явно училищните власти са ги информирали. Така че и вашите родители скоро ще разберат. Всички ще разберат.
— Да — каза Дейвид. — Стиви се стресна от гласа му. Джанел забеляза това и погледна с любопитство към Стиви и Дейвид. — Разчуло се е. Скоро ще ни налазят разни съветници.
Той не преставаше да я наблюдава. И не само това, сякаш я пронизваше с втренчения си взор.
— По-добре да звънна на нашите — каза Джанел и извади телефона си. — Позволено ли е, как мислиш?
Стиви сви рамене.
— Ще изчакам — каза Джанел и остави телефона. — Ще попитам Пикс, когато излезе от банята.
— Après les déluges![20] — без всякаква връзка каза Ели. — Les parents.[21]
Никой не знаеше какво да каже в отговор на тези нейни думи.
— Значи, чакаме — каза Нейт.
— Чакаме — потвърди Дейвид.
Стиви усещаше твърде ясно мястото на Дейвид в стаята. Да, предната вечер имаше само целувки, но пък беше много целуване. И доста търкаляне на пода. Какво да кажеш на човек, с когото си имал такива отношения?
Ели скочи на крака и се отправи към стаята си. Останаха четирима. Седяха, погълнати от неловкото мълчание, докато на вратата не се почука. Беше Лари, в компанията на униформен полицай.
— Джанел — каза Лари, — искам да те помоля да вземеш картата си и да дойдеш с нас.
Джанел ококори изненадано очи, но веднага отиде да вземе картата си. После и тримата излязоха.
— Защо им е картата на Джанел? — попита Дейвид Стиви.
— Някой я открадна в четвъртък — каза тя и се загледа във вратата.
— И какво от това?
Стиви си замълча. Дейвид стана и се присъедини към нея на масата.
— Не знаеш, така ли?
— Нищо не мога да ти кажа.
— Значи, имаш някаква идея.
20
След нас… и потоп! (Фр.) — Тази реплика в оригинал е на Жан-Антоанет Поасон, маркиза дьо Помпадур. — Б. пр.