Выбрать главу

Нейт ги наблюдаваше. Тогава се появи Пикс.

— Идва ли някой преди малко? — попита тя.

— Полицаите отведоха Джанел, казаха й да вземе картата си — обясни Дейвид. — Но Стиви не може да каже нищо по въпроса.

— Не съм гаднярка, просто не мога да кажа.

Пикс отиде бързо до вратата, отвори я и излезе.

Напрежението в стаята продължи да се сгъстява. Стиви погледна дланта на Дейвид, която лежеше на масата. Имаше дълги пръсти. Предната вечер тези пръсти се бяха ровили в косата й и бяха пипали… разни места. Ръцете му бяха силни, много по-силни, отколкото изглеждаха. Тя му хвърли кос поглед. Веждите му бяха дебели и много изразителни. Вдигаха се, когато той се държеше закачливо, извиваха се, когато се правеше на идиот, а сега бяха прави. Значи, бе нащрек.

Тя изпита странното желание да седне в скута му и да придърпа лицето му към своето. Да го целуне, точно тук, до камината, пред Нейт и главата на лоса.

Откъде се бе появила тази мисъл? Тя притича през главата й като заек през път.

Дейвид ритна стола си назад, стана и се отправи към стаята на Ели, оставяйки Нейт и Стиви сами.

— Така — каза Нейт.

— Да.

— Наистина ли си добре?

Тя кимна.

— Защото ми изглеждаш шашната. Но няма проблем. Снощи и аз бях шашнат, а днес не толкова. Така че сега е твой ред, стига да искаш.

— Винаги съм си пожелавала да бъда около място, където е извършено убийство — каза Стиви. — Знаеш, че си падам по такива неща. И ето, стана. Ужасно е да кажа, че съм го искала, но… факт.

Тя поклати глава.

— Ти проявяваш интерес — каза той. — Видях изражението ти, когато Лари дойде и каза, че от полицията искат да разговарят с теб.

— Това лошо ли е?

— Не. Просто се случи. Бяхме тук, когато се случи.

Той заби нокът в дървения плот.

— Благодаря.

— За какво?

— Че ме разбираш — каза тя.

— Така е. Ние имаме ограничен емоционален речник. Ние сме хлапета, водещи заседнал живот.

Вратата се отвори и влезе Джанел. Тя седна до Стиви и положи глава на рамото и.

— Взеха ми картата. Ще претърсят стаята на Хейес. Не знам защо им е притрябвала картата ми. Нищо лошо не съм направила.

Стиви я погали. Чувството бе непознато — тази топла глава върху рамото й. Джанел й вярваше и бе потърсила утеха от нея. Нейт също търсеше близост.

А Дейвид, човекът, към когото наскоро бе проявила интимност, нарочно мълчеше като пън.

20

Домашният арест приключи в три часа.

Изглеждаше съвсем естествено бдението да се проведе в юртата. Не беше обявено, мероприятието не бе официално. Хората просто започнаха да се събират там, настанявайки се на прашните възглавници на пода и на разнебитените стари фотьойли и канапета. Цареше смут, зареден сякаш с електричество — всички говореха тихичко, но едновременно и се създаваше ниско жужене. Донесоха храна. Имаше чипс, бонбони и някакви закуски.

Стиви отиде там в компанията на Джанел и Нейт. Ви, която ги чакаше пред вратата, обви ръце около врата на Джанел. Двете изглеждаха много близки.

Веднага щом влезе, Стиви осъзна, че привлича любопитни погледи. Мнозина се извръщаха да я погледнат, както до неотдавна се извръщаха след Хейес. Те знаеха, че тя е била Там.

Марис и Даш бяха заели специално място — най-голямото канапе в дъното. Неколцина ученици бяха насядали пред тях на пода. Марис бе облечена в черно — клин, тесен пуловер и златист колан. Малко приличаше на Жената котка. Даш бе със същата торбеста риза и се бе свил така, че коленете му почти опираха в гърдите. Марис не спираше да плаче. Виждайки Стиви, тя вдигна ръце.

— Стиви! — каза тя. — Нейт!

Стиви се отправи към тях. Марис се пресегна и хвана дланта й.

Стиви се зачуди дали този жест е искрен, драматичен или искрено драматичен. Чувстваше се много уморена, но в същото време и много бодра. Някаква странна вина я преследваше с настойчивостта на миризма.

— Говори ли пак с полицаите? — попита Даш. — Ние и двамата говорихме.

— Да — отвърна Стиви.

— Казаха ли ти нещо?

— Интересуваха се много от машините за мъгла.

— Да — каза Марис. — И при нас бе същото. Питаха и къде сме били и в колко часа сме се прибрали.

— Ти по кое време си тръгна? — попита небрежно Стиви. — Така де, той трябваше да се прибере в къщата навреме.

— Малко преди единайсет — каза Марис. — Той си тръгна, аз също.

Даш гледаше вцепенено.

— Съжалявам — промърмори Стиви. — Миналата година заедно ли работихте по „Краят на всичко“?

— Не — отвърна Даш. — Онзи проект бе изцяло негов. През лятото успя от нищото да направи нещо. Щеше да стане звезда, нали? Аз лично съм убеден в това. Щеше да отиде в Холивуд и да се занимава с кино. Притежаваше страхотни актьорски качества.