Нейт ги наблюдаваше. Тогава се появи Пикс.
— Идва ли някой преди малко? — попита тя.
— Полицаите отведоха Джанел, казаха й да вземе картата си — обясни Дейвид. — Но Стиви не може да каже нищо по въпроса.
— Не съм гаднярка, просто не мога да кажа.
Пикс отиде бързо до вратата, отвори я и излезе.
Напрежението в стаята продължи да се сгъстява. Стиви погледна дланта на Дейвид, която лежеше на масата. Имаше дълги пръсти. Предната вечер тези пръсти се бяха ровили в косата й и бяха пипали… разни места. Ръцете му бяха силни, много по-силни, отколкото изглеждаха. Тя му хвърли кос поглед. Веждите му бяха дебели и много изразителни. Вдигаха се, когато той се държеше закачливо, извиваха се, когато се правеше на идиот, а сега бяха прави. Значи, бе нащрек.
Тя изпита странното желание да седне в скута му и да придърпа лицето му към своето. Да го целуне, точно тук, до камината, пред Нейт и главата на лоса.
Откъде се бе появила тази мисъл? Тя притича през главата й като заек през път.
Дейвид ритна стола си назад, стана и се отправи към стаята на Ели, оставяйки Нейт и Стиви сами.
— Така — каза Нейт.
— Да.
— Наистина ли си добре?
Тя кимна.
— Защото ми изглеждаш шашната. Но няма проблем. Снощи и аз бях шашнат, а днес не толкова. Така че сега е твой ред, стига да искаш.
— Винаги съм си пожелавала да бъда около място, където е извършено убийство — каза Стиви. — Знаеш, че си падам по такива неща. И ето, стана. Ужасно е да кажа, че съм го искала, но… факт.
Тя поклати глава.
— Ти проявяваш интерес — каза той. — Видях изражението ти, когато Лари дойде и каза, че от полицията искат да разговарят с теб.
— Това лошо ли е?
— Не. Просто се случи. Бяхме тук, когато се случи.
Той заби нокът в дървения плот.
— Благодаря.
— За какво?
— Че ме разбираш — каза тя.
— Така е. Ние имаме ограничен емоционален речник. Ние сме хлапета, водещи заседнал живот.
Вратата се отвори и влезе Джанел. Тя седна до Стиви и положи глава на рамото и.
— Взеха ми картата. Ще претърсят стаята на Хейес. Не знам защо им е притрябвала картата ми. Нищо лошо не съм направила.
Стиви я погали. Чувството бе непознато — тази топла глава върху рамото й. Джанел й вярваше и бе потърсила утеха от нея. Нейт също търсеше близост.
А Дейвид, човекът, към когото наскоро бе проявила интимност, нарочно мълчеше като пън.
20
Домашният арест приключи в три часа.
Изглеждаше съвсем естествено бдението да се проведе в юртата. Не беше обявено, мероприятието не бе официално. Хората просто започнаха да се събират там, настанявайки се на прашните възглавници на пода и на разнебитените стари фотьойли и канапета. Цареше смут, зареден сякаш с електричество — всички говореха тихичко, но едновременно и се създаваше ниско жужене. Донесоха храна. Имаше чипс, бонбони и някакви закуски.
Стиви отиде там в компанията на Джанел и Нейт. Ви, която ги чакаше пред вратата, обви ръце около врата на Джанел. Двете изглеждаха много близки.
Веднага щом влезе, Стиви осъзна, че привлича любопитни погледи. Мнозина се извръщаха да я погледнат, както до неотдавна се извръщаха след Хейес. Те знаеха, че тя е била Там.
Марис и Даш бяха заели специално място — най-голямото канапе в дъното. Неколцина ученици бяха насядали пред тях на пода. Марис бе облечена в черно — клин, тесен пуловер и златист колан. Малко приличаше на Жената котка. Даш бе със същата торбеста риза и се бе свил така, че коленете му почти опираха в гърдите. Марис не спираше да плаче. Виждайки Стиви, тя вдигна ръце.
— Стиви! — каза тя. — Нейт!
Стиви се отправи към тях. Марис се пресегна и хвана дланта й.
Стиви се зачуди дали този жест е искрен, драматичен или искрено драматичен. Чувстваше се много уморена, но в същото време и много бодра. Някаква странна вина я преследваше с настойчивостта на миризма.
— Говори ли пак с полицаите? — попита Даш. — Ние и двамата говорихме.
— Да — отвърна Стиви.
— Казаха ли ти нещо?
— Интересуваха се много от машините за мъгла.
— Да — каза Марис. — И при нас бе същото. Питаха и къде сме били и в колко часа сме се прибрали.
— Ти по кое време си тръгна? — попита небрежно Стиви. — Така де, той трябваше да се прибере в къщата навреме.
— Малко преди единайсет — каза Марис. — Той си тръгна, аз също.
Даш гледаше вцепенено.
— Съжалявам — промърмори Стиви. — Миналата година заедно ли работихте по „Краят на всичко“?
— Не — отвърна Даш. — Онзи проект бе изцяло негов. През лятото успя от нищото да направи нещо. Щеше да стане звезда, нали? Аз лично съм убеден в това. Щеше да отиде в Холивуд и да се занимава с кино. Притежаваше страхотни актьорски качества.