(Край на разпита — 15,56 ч.)
21
— Така — каза Чарлз. — Хайде да поговорим.
Беше сутрин и Стиви седеше пред Наричай ме Чарлз в кабинета му. Дъждовни капки барабаняха по прозорците, а от малките бели говорители се носеше тиха класическа музика. Стиви знаеше, че ще има такава среща, и усещаше, че тялото и душата й са подготвени за нея. Бе чела, че Мария-Антоанета е чакала в кралския затвор в Париж, докато отвън работници са изграждали гилотини.
— Да поговорим за случилото се — каза Чарлз. — Първо ми кажи как се справяш.
— Имате предвид, как се чувствам? — попита Стиви.
— Както искаш, така отговори.
Стиви не бе от хората, които обичат да говорят за чувствата си, но в този случай чувствата вероятно бяха по-добър избор от фактите.
— Ами… добре съм. Странно, но не познавах добре Хейес. Така че… ужасно е, но… ние не бяхме близки.
Чарлз кимна загрижено.
— Кажи ми какво стана? Чия бе идеята да използвате тунела?
— На Хейес. Аз мислех, че тунелът е затрупан.
— Не е. Разкопахме го през пролетта. Ще бъде разрушен, а дупката запълнена, когато прекараме водопроводни и канализационни тръби за разширението на Хамбара. Смятахме, че държим тази информация в тайна, но…
— Аз отключих катинара — призна Стиви.
Струваше й се важно и той да знае това. Полицията вече знаеше. Добре бе да не съществува издайническо сърце, от чието биене да се смахне като героя от разказа на По.
— Известно ми е — каза той.
Изтекоха няколко дълги секунди. Днес Чарлз не изглеждаше чак толкова млад и безгрижен. Под сакото си не носеше тениска с образа на супергерой.
— Училището е известно с тунелите си. Опитваме се да променим това. А Хейес не бе… той не загина заради тунела. Става въпрос за нещастен случай. Изключително нещастен случай. Трябваше ли да влизате в тунела? Не. Но ти не си накарала Хейес да влиза там онази вечер.
Стиви се загледа в петната по стъклото, оставени от дъждовните капки.
— Ще ме изключите ли? — попита тя.
— Не. Но бих желал да направиш едно нещо. Ела с мен.
Стиви крачеше след него като в транс. Явно отиваха на тавана. Добре, нямаше да я изгонят от училището, но той защо я водеше на тавана?
— След случилото се с Хейес решихме да подобрим охраната — каза Чарлз и вкара нов, по-дълъг код на панела на вратата.
Заизкачваха се по тясното стълбище.
— Предния път — продължи той, докато включваше лампите — ти казах да се заемеш с проект, представящ по човечен начин случилото се тук, трагедията. Ти намери такъв проект. Нямаше как да се предскаже, че ще научиш такъв жесток житейски урок. Сега, при положение че вече знаеш, че тунелът е отворен, мога да ти покажа нещо.
Свиха към проход, покрай който имаше кашони за архиви и три рафта с книги със зелени кожени подвързии, на които бяха отбелязани дати.
— Тук има множество записи, както и вещи, взети от кабинета на Алберт Елингам и от управата на имението — обясни той.
Той коленичи в края на прохода, близо до прозореца, и извади от долния рафт една очукана метална кутия с размери метър, на метър, на трийсет сантиметра. Кутията изглеждаше направо древна. Червената боя се бе олющила на много места и се виждаше ръжда.
— При влизането си в тунела работниците откриха това в пръстта, използвана за запечатването му. Кутията била заключена… — Чарлз внимателно дръпна резето. — Много вълнуващо. Кутия, заровена в тунела… Отворихме я и…
Той вдигна капака и отдолу се показаха две купчини пожълтели вестници. Най-отгоре се виждаше заглавието: „ОТВЛЯКОХА СЕМЕЙСТВО ЕЛИНГАМ“. Стиви коленичи до Чарлз, за да разгледа по-добре находката. Вестниците бяха от различни градове и с различни дати, но на първата страница на всички се споменаваше за случая „Елингам“.
— Някой е заровил кутия с вестници в тунела? — учуди се тя.
— Не знаем кой го е направил — отвърна Чарлз. — Но според мен е Алберт Елингам. Той вероятно се е опитвал да зарови миналото, да зарови болката си.
— Като собственик на вестник, сигурно му е било трудно да се скрие от новините отбеляза тя.
— Добра забележка — каза Чарлз и кимна. — Но предполагам, разбираш, че тунелът е бил свещено място. Толкова много смърт. Хората са склонни да правят сензации от това.