Неговата последна загадка, загадката, на която не е даден отговор. На 30 октомври 1938 г. Алберт Елингам казал на секретаря си, че излиза с лодката. Бил необичайно весел. Взел за компания своя верен приятел Джордж Марш. Отплавали от яхтклуба в Бърлингтън. По-късно същата вечер жителите на Саут Хироу чули гръм и видели ярко проблясване във водата. Лодката на Елингам била експлодирала. Проучването на останките на плавателния съд показало, че на борда е била заложена бомба. Анархистите, които от дълго време го дебнели и които били обвинени в убийството на съпругата му и отвличането на детето му, най-сетне успели да постигнат своето.
Последните действия често пъти са странни. Повечето хора нямат контрол над тях. За момент тя се зачуди дали Хейес е осъзнавал какво му се случва, че ще загине, докато снима видео в училището.
Спомни си за съобщението на стената — видението. То нямаше как да е истина, макар да й се бе сторило адски реалистично. Невъзможно. Това бе просто ярък сън, роден от претоварен мозък. Стиви не вярваше в медиуми и предчувствия. Не смяташе, че е предусетила, че Хейес ще загине. Думата „убийство“ бе изплувала в съня й, но само защото в имението са били извършвани убийства. В цялата тази работа нямаше нищо чак толкова необичайно. Тя сънува убийство и последва убийство. Алберт Елингам съчинил загадка, както неведнъж преди, а после загинал.
Дълго време се взира в листчето — проучваше думите, мастилото, старата, но добре запазена хартия. Последната загадка на Елингам, нещото, върху което бе работил в деня на смъртта си. Малко абсурдност, връщане към предишния начин на живот. А после се бе намесила съдбата. Дали някой бе обърнал внимание на това лежащо на бюрото листче? Никой ли не се бе заинтересувал от малките му игрички след смъртта му, когато е трябвало да се укрепи огромната империя? Кой би се интересувал от някаква си загадка, при положение че е загинал един от най-богатите хора в света?
Стиви внимателно прибра листчето в кутията, сякаш полагаше цвете на гроба му. Очите й се насълзиха, гърлото й се стегна.
Избърса сълзите с опакото на дланта си, после отиде до прозореца и се загледа в кампуса и планините отзад. Смъртта отново бе навестила „Елингам“. Смъртта обичаше това място. Но ако държеше да остане тук, ако искаше да се справи с обичаната от нея работа, Стиви трябваше да погледне смъртта право в очите. Нямаше право да се страхува, нито да плаче, щом види предмет, пораждащ тъжни спомени. Нужна й бе твърдост. И смъртта щеше да си получи заслуженото.
Но Стиви продължаваше да се чуди какъв е отговорът на загадката. Кое бе това нещо, което винаги е на стълбище, но никога на стълба?
ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ
РАЗПИТ НА ДЖОРДЖ МАРШ, ИЗВЪРШЕН ОТ АГЕНТ САМУЕЛ АРНОЛД
17 АПРИЛ 1936 Г., 17,45 Ч.
МЯСТО: АКАДЕМИЯ „ЕЛИНГАМ“
С. А.: Благодаря, че отделихте време за още един разговор с мен.
Д. М.: Ще помагам с каквото мога.
С. А.: Последните няколко дена бяха доста трудни.
Д. М.: Не съм спал две нощи. Няма значение. Айрис и Алис са някъде… Може ли една цигара?
С. А.: Разбира се. Ще ми се да поговорим за отношенията ви с Алберт Елингам и за проблемите с безопасността в миналото. Когато се запознахте с него, работехте в Нюйоркската полиция, така ли?
Д. М.: Да. Бях детектив. Проучвахме една банда анархисти, която създаваше доста проблеми. Научихме, че те планират да гръмнат с бомба известен индустриалец. Този индустриалец се оказа Алберт Елингам. За щастие, аз успях да стигна там навреме.
С. А.: Вие сте го измъкнали от колата секунди преди да гръмне бомбата.
Д. М.: Такава ми е работата. Господин Елингам бе така добър да ме препоръча на шефовете на ФБР. Работих в нюйоркърсия офис. Вие работили ли сте в Ню Йорк?
С. А.: Не, само във Вашингтон. Директорът Хувър ме изпрати тук да разследвам престъпленията.
Д. М.: Господин Елингам ме помоли да дойда във Върмонт, когато построи това имение. Работя на терен за Бюрото, като същевременно давам консултации на Елингам.
С. А.: Но вие не живеете тук, в къщата.
Д. М.: Така е. Живея в Бърлингтън. Идвам, когато господин Елингам има нужда от мен. Той обикновено ме вика, когато пристигнат важни гости. Тогава дойдох, защото на партито щеше да присъства Максин Мелвил, филмовата звезда. Той иска да я ангажира на работа в студиото си, така че я покани на гости. Партито през уикенда бе организирано главно заради нея. Аз наблюдавам имението и медиите, старая се да направя така, че персоналът да не любопитства излишно. Те са добри хора, но човек започва да се държи странно, когато се появят знаменитости.
С. А.: Какво мислите за изчезналата ученичка?