Д. М.: Озовала се е на грешното място в грешно време най-вероятно. Прегледах училищното й досие. Добро дете. Много умно. Едно от най-умните тук. Но е обичала да се крие на потайни места и там да чете. Чух, че сте намерили нейна книга в наблюдателницата.
С. А.: Да, намерихме.
Д. М.: Лошо. Горкото дете.
С. А.: Какво ви е мнението за писмото, което пристигна на осми април? Онова, което нарекохме „писмото на Искрено коварен“?
Д. М.: Макензи се занимава с кореспонденцията. Показва ми онези писма, които смята за проблемни.
С. А.: Но ви е показал поемата на Искрено коварен чак след отвличането.
Д. М.: Бе затрупан с работа през уикенда. Предполагам, че не е намерил време. Когато се запознах с писмото, нещата вече отиваха на зле. Макензи гледа всичко да е под контрол. Жалко, че не ми каза. Не че ако ми бе казал, нещо щеше да се промени.
С. А.: Какво имате предвид?
Д. М.: Имам предвид, че е трудно да накараш Алберт Елингам да промени плановете си. Да вземем за пример този имот. И вие го виждате. Местоположението е както предимство, така и недостатък. От една страна, до тук се стига трудно, така че няма опасност от извършване на спонтанно престъпление. Един евентуален престъпник трудно би могъл да се промъкне вътре, а още по-трудно да избяга. Но както се убедихме, има къде да се правят засади и начините за бягство може да бъдат най-разнообразни.
С. А.: Вие явно сте наясно с опасностите като човек, който е осуетил атентат срещу Алберт Елингам?
Д. М.: Много се тревожех. Разговарях с Алберт по въпроса. Предложих му да ангажира още охранители. Той отказа.
С. А.: Защо?
Д. М.: Думите му бяха: „Това би навредило на обучението чрез игра“. Да, така каза.
С. А.: И останахте със слаба охрана?
Д. М.: Вижте, Алберт Елингам е велик. Единственият човек, когото уважавам повече, е Едгар Хувър. Но той се мисли за неуязвим. Мисли, че може да прави каквото си поиска. Това се дължи на опита му. Всичко е постигнал сам. Всичко, което притежава — вестниците, телевизионното студио и останалите неща, — е изградил от нулата. Като малък е бил вестникарче, живеел е на улицата, нямал е пукната пара в джоба си. Той е гений. Но си мисли, че е невъзможно да го сполети беда. Съмнявам се, че ме държи на свое разположение, защото смята, че помагам по някакъв начин. Явно гледа на мен като на талисман. Спасих го от онази бомба и той ме взе за късмет. Благодарен съм му. Обаче вярва, че всичко се случва според волята му. Нещо подобно беше неизбежно да се случи. Знаех го. Просто си личеше. Беше неизбежно да се случи.
(Край на разпита — 18.10 ч.)
22
На следващия ден бе направен специален график за училищните микробуси, за да могат учениците да се видят с родителите си.
Имаше две спирки — мястото за почивка и Бърлингтън. Стиви бе пожелала да се види с родителите си на мястото за почивка. Чакаше микробуса в компанията на няколко свои съученици. Бе си сложила слушалките и слушаше подкастове, така успяваше да пребори нервността.
Всичко бе спокойно, докато до нея не се появи Дейвид. Този път не носеше прокъсани дънки и избеляла тениска, а стилна синя риза и шит по мярка черен панталон. Дори беше с официални обувки. Дрехите му бяха перфектни и подчертаваха стройната му мускулеста фигура. Този ефект се подсилваше от тясно черно сако.
Стиви не беше имала много опит с официално облечени хора (детективите по телевизията не се брояха). Дейвид се бе издокарал и това породи у Стиви чувства, водещи до физическа превъзбуда.
— Надявам се да получиш работата — подхвърли Стиви и извърна глава. — Корпоративното счетоводство би загубило много без теб.
— Това някакво логическо предположение ли е? — попита той.
— Къде ще се срещнеш с родителите си?
— О, няма такова нещо — каза той и зарови ръцете си още по-дълбоко в джобовете на дългото черно сако. — Те са на безопасно разстояние. Просто си бия камшика.
— Тогава защо…
— Държа да изглеждам добре, когато отивам на аудиенция при негово величество „Бъргър Кинг“. А ти накъде?
— Да хапна. И се надявам да се върна в училището, ако родителите ми не останат с впечатлението, че тук е пълно със смахнати либерали, които гледат с добро око на убийствата, всъщност може би точно такива неща си мислят в момента.
Един микробус се приближи и спря. Стиви и Дейвид се качиха. Стиви седна до прозореца, а Дейвид се пльосна на съседната седалка.
— Е — подхвана той, — искаш ли да поговорим?
— За какво?
— За онази вечер например.
Другите деца (бройката им не бе голяма) разговаряха помежду си или бяха със слушалки на ушите. Все пак мястото бе публично. По челото на Стиви изби студена пот.