— Има ли причина да постъпваш така? — попита тя.
— Просто искам да знам. Падам си по ученето. Затова постъпих в академията. Ученето е забавно. Ученето е игра.
— Дали гледат сериозно на мерките, относно използването на груб език спрямо съученици? — попита тя.
Дланите й бяха потни. И челото. И стъпалата? Какво бе това, по дяволите? Защо тялото й й въртеше такива номера? Защо бълваше хормони, еротични усещания… и нервна пот?
— Абсолютно — каза той с твърд глас.
— Виж какво, имам си предостатъчно грижи. Родителите ми вероятно ще ме принудят да напусна училището, така че…
— Животът намира начин — отвърна той. — Нищо ли не си научила от „Джурасик Парк“?
Той отпусна глава на облегалката и сложи на ушите си огромни слушалки, оставяйки по този начин Стиви да си мисли, че въпросът е приключен.
Микробусът излезе на черния път и мина покрай фермите, сладкарниците, стъкларските ателиета и ресторантчето, на входа на което пишеше „Бен и Джери“. После път И-89 ги отведе до мястото за почивка. Родителите на Стиви чакаха до кафеникавия семеен ван, опаковани като за екскурзия до Северния полюс.
Дейвид стана, за да й направи път да мине, после, незнайно защо, слезе и тръгна по петите й.
— Аз съм Дейвид — каза той и протегна ръка. — Дейвид Ийстман.
Защо Дейвид се представяше на родителите й?
— Приятно ми е да се запознаем — отвърна майка й. — Тук ли ще се видиш с родителите ти?
— Не. Стиви каза, че вероятно няма да имате нищо против да дойда с вас в Бърлинггън. Само да не ви притеснявам. Ако е така, ще хвана следващия микробус.
Родителите й засияха. Погледите им се местеха ту към Дейвид, ту към Стиви. Очевидно останаха доволни от видяното. Стиви имаше чувството, че земята под краката й се люлее.
— Разбира се, че не! — възкликна майка й. — Идваш с нас.
— Смятаме да хапнем нещо — намеси се баща й. — Ако си гладен, заповядай.
Стиви не можеше да помръдне. Тялото й се бе сковало. Дейвид, недей. Дейвид, не е забавно. Дейвид…
— Чудесно — каза той с усмивка на уста. — Стига да не преча?
— О, за нас ще е удоволствие.
Дейвид се вторачи в залепения върху багажника на вана стикер — „Едуард Кинг“. Изгледа Стиви косо, после отиде до задната врата и я отвори.
— След теб — каза той.
— Ще те убия — изсъска тихичко тя.
— Явно гледат сериозно на тази политика.
Тя заобиколи и се качи от другата страна.
Докато пътуваха по И-89, падна здрач. Бързо стигнаха до Бърлинггън. Минаха през университетската част, но попаднаха в задръстване близо до езерото Чамплейн, затова свиха по една от многото очарователни улички.
Световният ред се бе променил. Дейвид не трябваше да е тук, при родителите й. Макар звукът да бе намален, Стиви успя да чуе бърборенето, което свързваше с любимото радиопредаване на родителите си. Там винаги говореха, че „онези хора“, които критикуват Едуард Кинг, носят неприятности. Те изключиха радиото, което си бе сериозен напредък.
В Бърлингтън имаше множество добри ресторанти, а добрите ресторанти обикновено са скъпи. Стиви си бе харесала един в централната част на града, до Чърч Стрийт. Там не бе скъпо и като че ли предлагаха хубави сандвичи и салати. Имаше и къде да паркират. Заведението бе на самообслужване.
Майката на Стиви и Дейвид първи си взеха храна. Бащата на Стиви дълго време разглежда менюто и Стиви се зачуди дали да не се набие върху Стойката с картофен чипс.
— Вегетариански сандвич с печено телешко — промърмори баща й. — Това пък какво е.
— Използват заместител — прошепна Стиви.
— Значи, няма печено телешко, така ли?
Стиви запримига.
— Не прави такива физиономии. Шегувам се. Нямам ли право да се пошегувам?
Не прави такива физиономии, Стиви. Не бъди умна, Стиви. Мислиш, не знаеш всичко, Стиви, но като се сблъскаш с реалния живот, ще видиш, че нещата се случват по различен начин…
— Дойдохме да те видим. Какво пречи да си прекараме добре? Винаги можем да те приберем у дома.
Не реагирай. Не се поддавай. Преодолей това.
Моментът отмина.
— Харесвам го — продължи баща й. — Много е възпитан. Отвори вратата пред теб.
— Той е съкровище — каза Стиви.
На опашката за вземане на поръчките Дейвид като че ли забавляваше майка й и… о, не. Извади портфейла си. Настояваше, очевидно настояваше да плати сметката. Ето, кредитна карта. Още една шегичка. Тя се смееше очарована.
Стиви имаше чувството, че част от душата й умира. Надяваше се да не е някоя от важните части.