Настаниха се на една от масите до прозореца. Подухваше студен въздух, което се хареса на Стиви. Това отговаряше на настроението й. Огледа издутия си сандвич с пилешко и реши, че трудно ще успее да го захапе, така че го остави в чинията и започна да си боцка от нещата вътре с пластмасовата вилица, докато родителите й разпитваха Дейвид.
Дейвид се бе настанил отсреща — тъмни коса и очи, и потрепващи вежди. Той успяваше някак си да ръфа огромния си сандвич и едновременно с това да поддържа разговор. Говореше ясно, сякаш декламираше.
Направо й бъркаше в здравето.
— С какво се занимават родителите ти? — попита бащата на Стиви.
— Майка ми е пилот — отвърна той между хапките.
Стиви вдигна глава. Дейвид отхапа спокойно от едно пържено картофче, после го положи върху другите натрупани части от сандвича.
— Пилот? — учуди се баща й. — Впечатляващо. При такава работа сигурно е трудно да се създаде семейство. Баща ти какво работи?
— А — Дейвид пречупи друго картофче и загледа с интерес пухкавата му вътрешност, — той е директор на торен завод.
Стиви го стрелна с поглед. Дали не се шегуваше с родителите й? Пилот и директор на завод за отпадъци. В душата й се надигна гняв. Може и да не бе съгласна с родителите си по много въпроси, но това бяха нейните родители и никой нямаше право да се подиграва с тях.
— Невероятно — каза баща й.
Лицето й гореше. Опря за секунда чашата с безалкохолно в бузата си, за да я охлади.
— Ние… — подхвана майка й — бихме искали да поговорим за случилото се. Трябва да проведем сериозен разговор със Стиви, Дейвид.
— Естествено, аз също обсъдих всичко с нашите.
— Те какво казаха?
Той се отпусна в стола си с небрежността, която само мъжете бе редно да притежават и която Стиви възнамеряваше да развие.
— Ужасно — каза той, — но се случват такива инциденти.
— Как са допуснали детето да загине! — възкликна майка й. — Защо не са държали тунела заключен!
— Беше заключен — намеси се Стиви, — но той успя да влезе.
— Значи, не е бил добре заключен — отбеляза баща й.
— Някои хора са готови да дадат всичко от себе си, за да проникнат на забранено място — каза Дейвид и фиксира Стиви с поглед. — Откраднал е картата на една наша съученичка.
— Бил е известен — каза майка й. — По новините казаха, че е бил добро дете.
— Това нищо не означава — възрази Дейвид. — От медиите не може да се добие добра представа за хората.
— Така е — потвърди бащата на Стиви.
Стиви се напрегна. Моля, не започвайте пак!
— Със Стиви имаме разногласия по някои теми — продължи бащата й. — Но медиите…
Стиви усети, че пак губи почва под краката си. Щеше да забели очи, да се измъкне през прозореца и да избяга. Щеше да живее високо в планината и да се храни с камъни.
— … ни казват каквото искаме да чуем, общо взето — подхвърли Дейвид.
Сърцето на Стиви за момент сякаш спря да бие. Ей сега баща й щеше да го връхлети, а тази гледка не бе за изпускане.
— Интересно — каза баща й и кимна. — На умно момче си попаднала, Стиви.
Имаше чувството, че някой е стоварил юмрук в корема й. Стиви открай време им говореше такива неща и те все й обясняваха, че нищо не разбира. Дейвид изрази същото мнение веднъж и бе награден с кимване и комплимент.
О, мъжката магия. Де да можеха да я бутилират.
— Получихме обаждане, Стиви — каза баща й, докато измъкваше парченце домат от сандвича си. — Едуард Кинг ни се обади. Е, от офиса, неговите хора.
— Едуард Кинг е нашият сенатор — обясни на Дейвид майка й. — Той е велик човек. Но Стиви не му е фен.
Стиви сплете дланите си и ги притисна към слънчевия си сплит.
— Помолиха ни да станем координатори за целия щат — добави баща й. — Знам, че това няма да ти се хареса, Стиви…
Превърни се в камък, Стиви. В планина.
— Чудесно — каза Дейвид и се ухили до уши. — Поздравления.
Родителите й я гледаха вторачено. Това бе тестване с огън. Можеше да експлодира, така поне й се струваше. Планината, в която се бе превърнала, всъщност бе вулкан. Но… ако успееше да преглътне чутото, ако се справеше, щеше да изглежда променена по желан от тях начин. А получеха ли се нещата, вратата вероятно нямаше да е затворена. Може би, може би…
Болеше. Наистина болеше. Мускулите на лицето й се съпротивляваха. Гърлото й се опитваше да се стегне.
Но тя устояваше. Насили се да изобрази на лицето си нещо, наподобяващо усмивка. Изкара въздуха от дробовете си посредством въздишка.
— Много хубаво — каза тя.