Две думи. Много хубаво. Най-противните две думи, които бе изричала в живота си. Родителите й я погледнаха. После погледнаха елегантно облечения Дейвид. Тази странна малка драма имаше ефект. В този момент тя разбра, че ще й разрешат да остане в академията.
Тогава защо имаше чувството, че току-що е загубила играта?
23
На връщане свободните места в микробуса бяха само две, така че нямаше как Дейвид и Стиви да не седнат един до друг. Стиви усещаше някакво стягане в гърдите. Толкова здраво бе свила в юмруци ръцете си, които бяха в джобовете, че ноктите й се впиваха в кожата.
— Те май ме харесаха — подхвърли Дейвид.
— За какво, по дяволите, бе това? — попита Стиви.
— Пак заповядай.
Стиви извади телефона си и набута в ушите си слушалки. Дейвид също извади своя.
— Какво? Нали оставаш. Защо си толкова бясна?
— Защото не си заработих сама оставането. Оставам заради теб. Защото те си мислят, че сме гаджета. Защото вероятно си мислят, че съм си хванала богаташко момче. Оставам заради момче.
— Разбирам — каза той, присвивайки гневно вежди. — Точно затова го направих. Ти ми каза кое е важно за тях. Затова се натресох. Ако искаш да ми дадеш ценен урок, ще трябва да влезеш в детайли.
— Според моите родители — рече спокойно тя — момичетата си мислят единствено за момчета. За срещи, такива неща. Така че вече съм постигнала каквото се очакваше от мен. Освен това… Едуард Кинг? Да. Бях принудена да седя и да преглътна всичко.
— Май се получи обаче — каза Дейвид. — Все още не мога да разбера защо се ядосваш. Ти си тук, те си тръгнаха.
— Защото не стана заради мен, а заради Едуард Кинг, който е въплъщение на всичко, което мразя. Той е расист, фашистка измет, а сега родителите ми ръководят армията му от тъпунгери в щата, а аз трябва да се усмихвам.
— Да ти кажа честно, не се усмихваш…
В момента Стиви бе толкова гневна, че не можеше да говори. Задиша дълбоко, докато гласът й не се върна.
— Освен това майка ти не е пилот, лъжец такъв!
— Откъде знаеш? Може и да е.
— А баща ти е директор на торен завод?
— Това е истина.
— В Сан Диего? На крайбрежието?
— Не плувай там — каза Дейвид и заклати тъжно глава.
— Ти си пълен идиот.
Той сви примиренчески рамене.
— Какво не ти е наред?
— О, много са проблемите.
— Ти си лъжец.
— Май и двамата сме доста чувствителни на тема родители. Аз просто се опитах да ти помогна. И се получи. Щом ти се беснее, бесней. Ето.
Той й подаде висящите надолу слушалки и тя ги сложи. Но не си пусна подкаст. Загледа се през прозореца и в бледото отражение на Дейвид в стъклото. Бе дразнещо смаяна от контурите на долната му челюст. Първоначално те й се сториха остри, сякаш лицето му се бе източило. Всъщност не бяха чак толкова остри. Явно преди малко той бе напрегнат и затова брадичката му се бе издала напред.
Той се взираше в екрана на телефона си, бе забравил за нея.
Само че пръстите му танцуваха като паешки крачета по бедрото му. Тя се загледа, както можеше да се очаква, а те пропълзяха близо до крака й.
… после отстъпиха.
… после отново се приближиха, като едно от тях, аха, да я докосне, но не, не…
… само връхчето се допря, дали?
Тялото й бе застинало в очакване.
Микробусът сви рязко към алеята и всичко се разтресе. Паякът отхвърча.
Стиви вървеше пред Дейвид по песъчливата алея. Когато се приближи до „Минерва“, тя спря, очаквайки да чуе стъпките му зад себе си. Той бе изчезнал. Влезе, изпълнена с разочарование.
— Какво стана? — попита Джанел, когато Стиви подмина стаята й.
Джанел седеше насред купчина книги по математика и жици. Лаптопът й възпроизвеждаше някакво телевизионно шоу.
— Всичко е наред — каза Стиви, придавайки си небрежен вид. — Няма проблеми. Оставам засега.
Джанел изписка от радост.
— Ела, седни при мен.
— Смятам да… — Стиви кимна към вратата на стаята си. — Трябват ми няколко минутки.
Закрачи напред-назад в стаята си, както бе облечена за навън. Погледна се в огледалото. Бузите й бяха поруменели от студа. Късата й коса се бе сплескала от натиска на плетената шапка.
Дошло бе време да си зададе въпроси, които никога досега не я бяха вълнували особено. Беше ли привлекателна? Какво означаваше привлекателността? Какво харесваха другите хора? Тя знаеше какво харесва — късата коса. Харесваше как изглежда с притворени очи, този ефект на дълбока проницателност. Харесваше плътните си устни и не се страхуваше да говори. Чувстваше се солидна с едрите си бедра.