Говорело се, че Хейес е влязъл в тунела да снима нов материал за „Краят на всичко“. Оттам желанието да е сам, оттам криенето. Той бил видял сухия лед и решил да го използва в тунела. Само че не му се получило.
Последва завръщане към купищата книги, лабораторията по анатомия и есетата. Някой каза, че ще има „тихо парти“ — танци без звук. То щеше да се проведе в Голямата къща. Това трябваше да мине за забавление. Отново на училище. Защото „Елингам“ бе точно това — училище. Стиви се опита да учи, но концентрацията й бе тотално разбита. Не можеше да довърши подхванатите четива, не можеше да пише есета.
Времето започна решително да се разваля. Планината не е приятно място, когато се сменят сезоните. Листата на дърветата придобиваха златисти и червеникави багри по краищата и някои се понасяха към земята.
Дейвид не й говореше.
Той беше в главата й, буквално. Тя чуваше стъпките му, но само това. Той вече избягваше общата стая и кухнята и когато пътят му случайно се пресечеше с този на Стиви, извръщаше глава.
Понякога й се случваше да се зачете, а после да осъзнае, че нищо не е влязло в съзнанието й. Прочиташе отново страницата, но думите пак влизаха през входната врата и се изнизваха през задната. Есетата, които трябваше да пише, никога не минаваха етапа „бележки“. Заради трагичното събитие имаше известна свобода, но тя нямаше да продължи вечно.
Случващото се не убягна от вниманието на Джанел, която накрая хвана Стиви под ръка, завлече я в стаята си и я накара да седне на леглото.
— Би ли ми казала какво, по дяволите, стана с вас двамата — каза Джанел.
— Какво?
— Ти и Дейвид?
Стиви примигна.
— Да не мислиш, че не знаем? Всички знаят. Някои неща се виждат от километри. Така че какво стана?
— Натискахме се — каза Стиви.
— Това ясно. А после?
Срамът е ужасно нещо. Джанел никога не би ровила в стаята на Ви. Ви не бе долна лъжкиня, но дори и да бе, Джанел не би постъпила така. Джанел имаше принципи. Джанел бе лоялна. Докато Стиви беше идиотка без принципи.
Джанел зачака да получи отговор, а когато разбра, че това няма да стане, очите й сякаш угаснаха.
Оставаха Нейт и Ели.
Ели реагира на смъртта на Хейес по типичния за нея начин. На сутринта „Минерва“ бе събудена от ужасяващия вой на Рута. Когато по лицата на гаргойлите в къщата и на тези на част от статуите се появи грим, почти никой нямаше съмнения кой е виновникът. Последва още пиене, киснене във ваната и френска поезия.
Значи, Нейт, но Нейт се бе оттеглил в мъгливите планини на съзнанието си. Той все си четеше нещо, избягваше разговорите и често се хранеше отделно от другите. Стиви го откри в трапезарията, на една от високите масички. Бе забил лицето си в книга от поредицата „Приказки от Землемория“ и ровеше с вилицата си в чиния, в която имаше пуешки кюфтета и спагети.
Стиви седна до него и се надвеси над таблата си с лазаня и салата с кленов сироп — бе се отказала да се бори с кленовия сироп.
— Здрасти — каза тя.
Нейт вдигна очи от книгата.
— Здрасти.
Тя зачака той да остави книгата. Той се усети, макар и с леко закъснение. Отбеляза си докъде е стигнал с една салфетка Нейт нямаше навика да захлупва книгите разтворени, защото така се повреждаха гръбчетата им.
— Разкажи ми за писането — настоя Стиви.
— Защо ме мразиш?
— Сериозно. Разкажи ми.
— Нищо особено. Пишеш и това е.
— Но как точно процедираш? Просто сядаш и пишеш? Нужен ли е план? Или просто записваш каквото ти е дошло в главата?
— Да не би някой да ти плаща да ме мъчиш?
— Аз… спомняш ли си, че през първия ни ден тук говорихме за зомбита? А Хейес не знаеше нищо за мола „Монровил“.
— И какво от това?
— Странно е.
Той зачака да получи пояснение, но Стиви си замълча. Нейт отново насочи вниманието си към книгата и кюфтенцата.
— Точно като Искрено коварен — каза тя минутка по-късно.
Нейт я погледна отегчено.
— Какво?
— Като човека, който бе арестуван. Антон Ворачек. Невъзможно е да е написал писмото. Английският му е бил лош. А и кой обявява публично, че смята да извърши убийство?
— Почти всички серийни убийци го правят — каза Нейт.
— Не, няма такова нещо — възрази Стиви. — Убиецът Зодиак е един от малкото…
— Във филмите — каза той. — В книгите.
— Има и нещо друго — каза Стиви, която постепенно се разгорещяваше. — Ето една стара загадка. В заключена отвътре стая е намерен обесен човек. Няма стол, изобщо нищо, на което да се стъпи. Как се е случило?