— Стъпил е на леден блок — отвърна Нейт. — Това всеки го знае.
— Добре. Нещо подобно е на случая, при който в заключена стая е открит намушкан човек, а оръжие няма. Оръжието било ледена висулка. Това е толкова изтъркано, че никой не би го използвал в криминален разказ. Все едно да кажеш, че икономът е убиецът, даже по-лошо. С лед не върви.
— Е, но тук не става въпрос за проза.
— Не се ли зачуди какво е правил Хейес в тунела?
— Знаем с какво се занимава той — каза Нейт. — Вероятно е снимал някакво видео.
— Всички така мислят.
— Че какво друго да прави там? Бил е сам, а и да не е бил, за едното натискане не са нужни стотина килограма сух лед. Не съм много наясно с ексцентричностите, но едва ли става въпрос за такова нещо.
Стиви се отпусна в стола си и побутна лазанята си. Огледа трапезарията. Видя, че се задава Гретхен, по-точно видя косата на Гретхен, но Гретхен вървеше в комплект с косата си.
Гретхен вероятно познаваше най-добре Хейес. Бе излизала с него миналата година, със сигурност доста по-дълго от Марис. А и изглеждаше съкрушена. Марис получаваше съболезнованията, но Гретхен бе страдащата. Стиви проследи с поглед как тя си взема салата в кутия.
— При писането човек трябва да си седне на задника — отговори най-накрая Нейт. — При него има много проби и грешки. Ти се убеди сама, докато работехме по сценария.
— Но ние използвахме съществуващи неща — каза Стиви. — Какво става, когато всичко е измислено?
— Или е прекрасно, или е пълна трагедия. Понякога върви по мед и масло и си напълно погълнат от работата, и после край. Все едно плаваш бързо по течението на река и изведнъж водата изчезва. Стоиш в сала и се опитваш да го измъкнеш от калта. Дотам я докарах.
— Ама ти нали в момента пишеш?
— Да, но ако много дрънкам, ще прецакам работата.
Той замлъкна, оставяйки Стиви сама с мислите й, които обаче не намираха покой. Колкото повече потъваше в размисъл, толкова по-голяма ставаше кашата в главата й.
Нямаше смисъл да се опитва да яде. Хвърли храната в кофата за боклук, излезе отвън и тръгна подир Гретхен, придавайки си небрежен вид. Тя се отправи към Хамбара. Малко след като Гретхен влезе вътре, в една от стаите зазвуча музика. Стиви надникна, Гретхен бе седнала пред едно от пианата и блъскаше бясно клавишите. Носеше тесни дрехи, като тези, които използват танцьорите — черен клин, пантофки тип „балетни“, блузка с връзки на кръста.
Стиви почука на прозореца и Гретхен веднага престана да свири. Стиви влезе в стаята. Не бе измислила как да подхване разговора. За щастие, Гретхен заговори първа.
— Ти си била с Хейес онази вечер. Стиви се казваш, нали?
— Да. Много съжалявам. Чух, че свириш, и… може ли да поговорим?
— Ти ли го намери? — попита Гретхен.
— Не. Просто бях наблизо, когато го намериха.
Гретхен кимна замислено и се вторачи в кутията със салата, която лежеше на пода. Храната не бе докосвана.
— Тогава… вие разговаряхте.
— Да. Като за последен, разговорът не бе от приятните. Бях ядосана.
— Знам, че си излизала с него. И че сте скъсали. Моите съболезнования.
— Съболезнования? Да, странно е бившето ти гадже да е покойник. Всъщност ти си първият човек, който ми изказва съболезнования.
— Може ли да те попитам нещо за Хейес? — каза Стиви, вмъкна се вътре и седна на пода.
— Какво за Хейес?
— Аз… много съм объркана след случилото се и имам чувството, че ако науча повече неща за него, ще ми просветне.
Гретхен се позамисли.
— Знаеш ли какво ми е? Яд ме е. Яд ме е, че не мога да му се ядосам. Сякаш той пак го направи.
— Кое? — попита Стиви.
— Изигра ме. — Тя поклати глава. — Чувствам се тъпо. Ако кажа нещо лошо за него, ще се превърна в чудовище. Не знам как да постъпя.
— Не мисля, че има нещо чудовищно в това да кажеш истината за някого.
— Има, ако човекът е загинал при странни обстоятелства.
— Какво е взел от теб и не го е върнал? Чух, защото бях наблизо.
— О, през пролетта му дадох петстотин долара назаем. Изкарах тези пари, давайки уроци по пиано на един летен лагер. Почти всичките си налични средства му дадох. Поисках си ги обратно, когато започна учебната година. Знаех, че той печели от онова шоу. Той обеща да върне заема, но като че ли нямаше намерение да го направи. Нали разбираш, той…
Тя тръсна глава и избърса сълзата, появила се в ъгълчето на окото й.
— Боже — измънка тя. — Защо плача? Съвсем съм се смахнала.
Стиви извърна глава и зачака Гретхен да се успокои.
— Хейес бе всестранно развита личност. — Гретхен избърса лицето си. — Беше добър актьор и това му помогна да влезе в бизнеса. Но отвътре? Там вътре нямаше нищо. Хората му правеха услуги, защото бе красив, а и с този глас… Няма как да не му услужиш. Когато харесваш някого, е така. Вършиш глупости. Вършиш неща, които са абсолютно нелогични.