Директорът на академия „Елингам“, доктор Чарлз Скот, във вторник сутринта пусна следното изявление:
„Всички в академия „Елингам“ страдат от загубата на Хейес Мейджър, който бе обещаващ актьор и писател, и наш скъп приятел. Сърцата ни са със семейството му, приятелите му и безбройните му почитатели. Загубата е много тежка.“
26
— Името ми е Логан Банфийлд — каза Хейес. — Не знам къде се намирам. Не знам дали някой ме чува. Не знам какво стана. Не знам дали съм сам тук. Не знам дори дали съм жив.
Седнала с кръстосани крака на пода на таванското помещение на Голямата къща, Стиви гледаше „Краят на всичко“ и броеше дръжки на врати. Бяха изминали два дена от изнасянето на личните вещи на Хейес и от спречкването с Дейвид. От нея се искаше да работи и да учи. Купчините книги до леглото й отказваха да се прочетат сами, а есето, което трябваше да предаде утре, още бе на етап обмисляне. Тя няколко пъти бе отваряла лаптопа си и се бе взирала с празен поглед в екрана, преди да насочи отново вниманието си към „Краят на всичко“.
Всички епизоди бяха с дължина около десет минути. Тя започна от самото начало, от момента, в който героят на Хейес се събуди и взе да се чуди какво става. Всичко, с изключение на последните няколко минути, бе заснето на едно и също място, в някакъв бункер.
Шоуто съдържаше предимно мотаене, реакции и слушане. В някои епизоди в главата на Логан изникваха спомени от нападението на зомбитата. В други той откриваше съобщения от предполагаеми оцелели. Съвсем обикновена продукция от жанра зомби апокалипсис. Според Стиви популярността на това нещо се дължеше на емоционалността на Хейес. И на приятния му външен вид. Той бе криещ се от зомбита красавец, който постепенно губи връзката си с реалността. В последния епизод Логан напусна бункера. Спасил ли се бе, или се бе предал?
Гледа филма многократно. Сега гледаше от редица 39 на тавана на Голямата къща, където имаше домакински принадлежности, старинни лампиони и кутии с чукове и отвертки. И топки за врати. Къщата бе пълна с резервни топки за врати.
Момиче, което имаше за компания топки за врати и зомбита.
От два дена Стиви се занимаваше предимно с тези неща. Когато се свечери и коремът й закъркори, тя свали слушалките. Нямаше вече сили да гледа записа.
Разрови се отново в кашона, съдържащ вещите, които са лежали на бюрото на Алберт Елингам. Извади листчето с последната загадка.
Къде търсиш човек, когото никога не го е имало?
Винаги на стълбище, но никога на стълба.
Подпря се за момент на металните полици и се взря в обляната със зеленикава флуоресцентна светлина хартийка. Някой, когото никога не го е имало? Това приличаше на описанието, което Гретхен бе дала за Хейес.
„Винаги на стълбище, но никога на стълба“ можеше да означава какво ли не. Перила. Нещо на стената. Пролуките между стъпалата.
Алберт Елингам нямаше да се върне от царството на мъртвите, за да й каже отговора на загадката.
Усещаше се специфичната миризма на старо, която обаче не бе натрапчива, а някак сладникава, защото средата бе климатизирана. Богатите дори гниеха качествено.
Стиви остави хартийката на пода и огледа близките полици.
Какво означаваше всичко това, по дяволите? Какво, като не го е написал той? Защо бе зарязала работата и контактите с хора, за да седи на тавана, вторачена в Хейес? Какъв бе смисълът да брои дати и да подрежда топки за врати? Трябваше да се заеме с есето, защото го искаха, о, утре. Можеше…
Какво? Да поговори пак с Дейвид? Понеже беше минало добре първия път.
Прибра дръжките в кашона. Докато го връщаше на мястото му, ръбът на горния рафт одраска дланта й. По кожата й се проточи тънка струйка кръв.
— Пълна идиотка — каза си тя и заслиза по стълбите. Ранината й висеше надолу към кръста. Лари бе на бюрото до вратата, преглеждаше старателно някаква папка. Стиви мина покрай него, без да каже дума, но когато стигна до вратата, той подвикна:
— Няма ли и едно здравей.
— Извинявай. Замислих се нещо.
— Виждам. За какво?
Тя поклати глава. Той опря гръб в облегалката на стола си и я загледа с преценяващ поглед.
— Как върви? — попита.
— Върви.
— Не ми изглеждаш много ентусиазирана.
— Ами не съм.
— Ела да поговорим.
Не й бе до разговори, но нареждане от Лари си бе нареждане от Лари. Приближи се и седна на стола срещу бюрото — на ръба, защото раницата й се опираше в облегалката.