Всеки божи ден от този брутален месец Робърт Макензи сядал до Алберт Елингам в задушната зала и се заемал да проследи представянето на доказателствата. Водел си записки, което не било наложително, но като дясна ръка на бизнесмена, той се чувствал задължен да прави нещо. Видял предоставените от полицията снимки на парите, открити под дюшемето — белязаните от Ленард банкноти. Видял и бандерола, върху който Алберт Елингам оставил отпечатък. Нямало никакво съмнение откъде са дошли парите. Ленард дал разяснения за своя химикал и за процеса, чрез който той може да се направи видим.
Ворачек използвал процеса, за да проповядва срещу индустриалците. Твърдял, че стореното е акт на отмъщение. Скоро всички мерзавци като Алберт Елингам щели да си платят. Анархистите надавали радостни възгласи и били гонени от съдебната зала. Тълпата ахкала, виела и се тъпчела с пуканки.
Алберт Елингам седял на стола си и гледал с празен поглед. Понякога дори не се потял. Бил блед и отпуснат. Мислел за едно-единствено нещо. Всеки ден казвал на Робърт:
— Може би днес той ще каже къде е Алис.
Ворачек бил признат за виновен по всички обвинения.
В деня преди произнасянето на присъдата Алберт влязъл в стаята на Робърт в къщата.
— Отиваме в съда — казал. — Смятам да разговарям с него.
Робърт взел шапката си и го последвал. Изненадали журналистите, повечето от които си седели по тревата, похапвайки сандвичи. Минали по Чърч Стрийт, следвани по петите от тълпа от хора, които ги засипвали с въпроси.
Заради огромния интерес към процеса нямало как Антон Ворачек да бъде държан в нормален затвор. Един от складовете в сутерена на съседната на съда сграда, в която се помещавали митница и пощенска служба, бил преустроен на затворническа килия. Джордж Марш ги чакал вътре.
— Насам — казал той и ги повел по тъмния коридор към стълбището.
Робърт Макензи и Елингам прекосили помещенията за сортиране на писма и влезли в мрачното подземие. Там, зад направената по поръчка решетъчна врата, седял злодеят. Бил дребен, със заострена брада и будни очи. Бил облечен в кафяв, ушит от груб плат гащеризон. Дрехата била доста мръсна. Усещала се гадна миризма. В килията на Антон Ворачек имало койка и дървена скамейка. Той явно задоволявал естествените си нужди в сложените вътре кофи. Нямало прозорец, светлината идвала от лампа извън килията, така че се виждал само силуетът на затворника.
— Тук си на сигурно място — казал вместо поздрав Елингам.
Антон Ворачек примигнал няколко пъти, после се настанил на пейката и присвил коленете си към гърдите. Един от надзирателите донесъл дървен стол за Алберт Елингам; сложил го точно пред решетките, така че индустриалецът да може да вижда добре вътрешността на килията.
— Кажи ми къде е тя — настоял Елингам. — Кажи ми кои са ти помагали. Няма как да си извършил това сам.
Антон Ворачек мълчал. Цял час мълчал, а Елингам го гледал. Робърт пушил в компанията на Джордж Марш и надзирателите. Те ставали от време на време да се раздвижат, но магията на мълчанието продължавала да действа.
— Ще те сложат на електрическия стол, нали знаеш — казал накрая Алберт Елингам и се отпуснал в стола си.
Антон Ворачек станал, приближил се до решетките и ги сграбчил.
— Какво значение има кой съм? — попитал той. — Такива като теб ежедневно тъпчат такива като мен.
„Какво значение има кой съм?“ — замислил се Робърт. — Що за странен въпрос?“
— Това е последният ти шанс — обявил Елингам.
— Какво от това?
— Как какво от това? — възкликнал Елингам и сякаш през тялото му преминал ток. — Ако ни кажеш къде е Алис, ще отида да говоря със съдията. Ще се срещна с него в дома му. Ще го помоля да прояви милост към теб. Ще запазиш живота си. Дори ако ни кажеш къде е тялото й…
Гласът му потреперил при произнасянето на думата „тялото“.
Антон Ворачек впил поглед в Елингам; фасадата, която поддържал, изчезнала. Маската паднала и пред тях се появил истински човек. Човек, който като че ли проявявал… съчувствие.
— Прибирай се вкъщи, старче — казал накрая Ворачек. — Нищо нямам за теб.
— Тогава ще гледам как умираш.
Елингам станал, блъскайки назад стола си. Докато вървели нагоре по стълбите, Джордж Марш опрял длан в гърба му.
— Той няма да се пропука, Алберт — казал той. — Утре всичко ще приключи.