МИЛС, Множествена интегрирана лазерна система за тренировки, беше средството на американската армия да отбелязва точките в своите зловещи, реалистични военни игри. Под кедровото дърво засия ослепителна мигаща светлина, обявявайки на света, че някой току-що е „умрял“.
Под близкия обрасъл храсталак се усети внезапно движение и Смит измести целта, като прати три последователни откоса. Втора мигаща светлина обяви поредното елиминиране.
Смит се изтъркаля надолу по склона. Достатъчно добър за правителствени цели. А сега да изчезва…
Линията на гората под него избухна в автоматична стрелба и сините светлинки на МИЛС заблестяха в сянката на дървото.
Беше се забавил твърде много! Някой беше обградил отзад останалите от неговия патрул! Смит се понадигна, като опитваше да прецени ситуацията. Престрелката, изглежда, се водеше в гората точно под него. Той буквално можеше да иде на хребета и да се оттегли… Не, по дяволите! Там, долу, беше неговият екип!
Като наруши прикритието си с вдигната карабина, Смит хукна надолу по хълма към линията на дърветата. Нечие учебно автоматично оръжие изтрещя продължително и без прекъсване и светлинките на МИЛС върху униформата на Смит започнаха да мигат; звуковото предупреждение го обяви за мъртъв.
Смит се изправи, напълно отвратен от себе си.
Халосните изстрели утихнаха и от дърветата се появи човек: същият сержант, който беше тренирал със Смит дългото спускане с двойно въже. Той беше един от инструкторите наблюдатели, които следяха тази фаза на дневните упражнения.
— Вие сте мъртъв, подполковник — провикна се той. — Да спрем за обяд.
Предстоеше рейнджърски обяд — енергийна вафла с фъстъци и дълго смучене на възтопла вода от бутилка в раницата. Убийците и жертвите, изнемощели, лягаха да почиват един до друг под дърветата.
Но не беше съвсем почивка. Подобна концепция беше чужда на програмата. Трябваше да се почистват оръжията и оборудването, чантите за амуниции да се зареждат с още халосни патрони, трябваше да се изучават картите и да се търпи критика за сутрешната тренировка. Но това беше възможност да свалят каските, да разхлабят униформите и да седнат на сянка, шанс да облекчат парещите си дробове и болезнените мускули за няколко безценни минути. Лукс, на който обаче Смит отказваше да се наслаждава.
Той мрачно разпъна пончо на горската поляна, не за себе си, а за карабината. Като извади принадлежностите за почистване на оръжие, той започна да разглобява карабината и да сваля нагара от частите й. Беше пуснал само два изстрела, но така имаше възможност да прави нещо, докато се ядосваше на себе си.
Инструкторът на рейнджърите отиде до мястото, на което Смит седеше с кръстосани крака върху пончото, и сам седна на един близък пън.
— Подполковникът ще си направи ли труда да ми каже как се прецака, сър?
Смит промуши смазания шомпол надолу в цевта на карабината.
— Не успях да си опазя гърба, шефе. Докато се фиксирах върху целта в далечния край на онзи хребет, оставих частите на Червените сили да дойдат зад мен. Това беше глупост, елементарна глупост.
Сержантът се навъси и поклати глава.
— Не, сър. Не схващате. Беше още по-голяма глупост. Не разрешихте на хората от вашия взвод да ви пазят гърба, нито да пазят своя.
Смит вдигна поглед.
— Какво имате предвид?
— Имам предвид, че не използвахте своя отбор, сър. Не ги разгърнахте по наблюдателни позиции; само им казахте да стоят по местата си. Можеше да избегнете това с опитен сержант, какъвто е вашият помощник-командир на екипа. Той веднага щеше да определи отбранителен периметър, без да се налага да му заповядвате. Но вие разсъждавахте като младок и сметнахте, че по-висшият офицер трябва да мисли за всичко. Не взехте под внимание качествата на своя взвод. Това беше втората ви грешка.
Смит кимна в знак на съгласие.
— Какво друго?
— Горе, на хребета, можехте да използвате още един чифт очи освен своите. Щяхте да определите целта по-бързо.
Смит нямаше намерение да оспорва забележките. Човек не спори, когато знае, че е сбъркал.
— Всички забележки се приемат, шефе. Изпросих си ги.
— Да, сър. Така е. Но е важен начинът, по който си ги изпросихте… — Сержантът се поколеба. — Моля подполковника за извинение, но мога ли да говоря неофициално?