Фериботът забави скорост, докато насочваше носа си през пристанищния канал на Меър Айлънд, после щеше да завие надясно към ярките светлини на град Вайехо и разпръснатите сводове на работните помещения на старата военноморска корабостроителница в Меър Айлънд, за да хвърли котва. Огромните дизелови двигатели с турбозареждане отекнаха на празен ход. Завиваха към кейовете, а прожекторите на фериботния терминал заслепяваха през предното стъкло.
Изнасилвачът се напрегна. Беше време за последното действие.
Той се възпря, само държеше жертвата си под око, докато слизаха по рампите от борда и минаха покрай голямата осмоъгълна сграда на терминала. Знаеше точно къде отива тя. Неговият нает миниван вече беше паркиран до нейния гълъбовосив „Линкълн LS“ седан на далечния паркинг извън терминала. Встрани от светлините на гарата, той спря, за да премести бързо скалпела и лепенката в джобовете на сакото си, а хартиения плик изхвърли в кофа за боклук. Остави касовата бележка в плика. Нека полицията търси това пътуващо за работа юпи; той щеше да изчезне в рамките на следващите няколко часа.
Може би следващия път щеше да се превърне в адвентист от седмия ден.
Жертвата му сега прекосяваше обширното асфалтирано пространство на опразнения паркинг. Единственото нещо, което можеше да забави хода на съдбата й, беше присъствието на някой неочакван свидетел наоколо. Но не, обстановката бе напълно спокойна. По близките улици профучаха няколко автомобила, а малка група уморени работници се струпаха на автобусната спирка една пряка по-нататък. Вероятно дори на писък никой нямаше да реагира.
Той ускори крачки в стремително движение, което щеше да скъси дистанцията, щом тя стигне до автомобила си. За броени мигове тя щеше да се озове в сенчестата пролука между нейната кола и микробуса и щеше да тършува в дамската си чанта за ключовете, разсеяна, напълно уязвима. Няколко мига по-късно, със залепени с тиксо китки, уста и глезени, щеше да се намира на пода на неговия автомобил, покрита с одеяло.
Но тогава високата брюнетка подмина шофьорската врата на линкълна. Като се обърна рязко до предната броня, тя облегна гръб на бетонната преграда на паркинга. Остави куфарчето и дамската си чанта да се смъкнат на земята и застана с лице към него, а ръцете й отпуснато се скръстиха на корема. В полумрака изглеждаше така, сякаш на лицето й е изписана горчива, подигравателна усмивка.
— От морална гледна точка би трябвало просто да оставя природата да следва своя ход — каза тя, а контраалтовият й тембър беше изпълнен със същата горчива насмешка. — Но всъщност не се нуждая от подобно усложнение. — Гласът й спадна с една октава. — Затова ще го кажа само веднъж. Върви си и ме остави на мира.
Тя… го… подценяваше. Гледаше на него, на цялото му майсторство и усилия като на недоразумение, което трябва да се пропъди. Неговата първична ненавист кипна и помете извратените му претенции.
Ръката му потъна в джоба и острието на скалпела с щракване се отвори, докато го изваждаше. Пристъпи напред, изплювайки първия си гнусен епитет.
Тя помръдна, а ръката й изгуби очертания в директен, нечовешки бърз замах. Нещо рязко го удари в корема с глух, притъпен звук. За момент усещаше само шок от сблъсъка; после се появи непоносимата изгаряща болка. Той инстинктивно изпусна скалпела и се вцепени в агония, а пръстите му се свиха около тъничката метална дръжка на нож, забоден в корема му.
Това… не беше… по план.
Краката му се огънаха и той падна на колене върху натрошения асфалт. Парченцата чакъл го порязваха през крачолите — бледи отражения на агонията в средата на тялото му.
Парализиран от болката, той чу как се приближават отмерени стъпки.
— Извинявай — каза същият този ироничен, сега извънредно ужасяващ глас. — Но смятам, че това е моя собственост.
После токът на ботуша опря в рамото му, рязко го блъсна и го просна по гръб. Избухна последният, непоносим болезнен взрив, докато ножът излизаше със завъртане от перфорирания му стомах, после той изгуби съзнание.
Минути по-късно някой набра номера за спешни повиквания от крайбрежен обществен телефон и попита за полицейския участък. Диспечерът, който отговори на обаждането, чу как един приятен контраалтов глас каза:
— Ще намерите наскоро пенсионирал се изнасилвач на паркинг C до фериботния терминал. Отчаяно се нуждае от линейка. Ако направите ДНК сравнение с нападателя от ферибота, може да останете приятно изненадани.
Валентина Метрас, професор по история, доктор от „Радклиф“ и Кеймбридж, затвори телефона и се върна до колата си на тротоара. Докато лъскавата лимузина шумолеше към „Редууд Паркуей“, тя пусна диск в уредбата и от многобройните колони приятно се разнесоха композиции на Хенри Манчини.
На четиринайсет мили навътре във винарския район на Северния залив лимузината се отклони от пътя и спря пред защитен със стоманена решетка портал, вграден в измазана с пепеляворозов цимент обиколна стена. Встрани от портала беше монтирана незабележима бронзова табелка:
Лекото докосване с шифрована карта отмести вратата и предостави достъп на професорката. Тя спусна колата през входа надолу по извитата пътека, покрай реактивния изтребител „F2H Банши“, наклонен върху своя пиедестал до портала, и покрай пехотния танк „Матилда“ върху неговата бетонна плоча, към разклонението, което водеше до нейното жилище.
Началото на оръжейната колекция „Сандовал“ беше поставено в края на предишния век като хоби на богат потомък на една от старите калифорнийски фамилии. Колекцията представляваше една от най-големите исторически сбирки на оръжие и военни атрибути в Съединените щати.
Заедно с престижната кураторска дейност на музея имаше и множество странични възможности за доходи като спретнатото калифорнийско мисионерско бунгало зад разпръснатите сгради на изложбения комплекс, библиотеките и лабораториите за реставрация. След като паркира под навеса за коли, Метрас спря за кратък техноритуал, преди да премине през плъзгащите се стъклени врати, които водеха към кухничката. Множеството контролни лампички от охранителни системи на музейния комплекс светнаха в зелено.
Тя включи страничното осветление на кухничката и остави куфарчето и дамската си чанта върху плочките на кухненския плот. Хубаво беше да си вкъщи, дори и след усложнения. С въздишка смъкна от раменете си сакото и изхлузи еластичната лента на скрития полиетиленов калъф над лявата й китка. Като извади от калъфа тъничкия метателен нож с черно острие, тя огледа блещукащите краища на острието за кости и резки от токата на колана.
Захапа долната си устна и се замисли. Не можеше просто да остави превъзходното малко оръжие в неговата мишена; беше го изработила ръчно и балансирала сама в работилницата си. Освен това, както при всички ножове, които изработваше, инициалите й бяха инкрустирани със сребро върху острието. Несъмнено суета от нейна страна.
Беше го избърсала в сакото на своя нападател, но това изобщо не беше адекватно на съвременните средства за разследване на убийства. Ако го накисне за цяла нощ в съд, пълен с бензин, щеше да премахне следите от ДНК по ножа, а калъфът можеше да иде в огъня, но ако нейният някогашен изнасилвач не направеше на света огромна услуга да умре от кръвоизлив, преди спешната помощ да стигне до него, можеше да даде на полицията описанието й и номера на колата.
Тя отново въздъхна. Нямаше как да заобиколи това. Ако нападателят решеше да я наклевети, трябваше се свърже със своя шеф, за да се защити. Прокурорите от залива понякога се държаха много особено, дори в случаи на очебийна самозащита. Можеше да предположат, че е трябвало да отиде на психиатрична консултация със своя нападател, преди да му забие четириинчовия стоманен нож в дванайсетопръстника.
Господин Клайн въобще нямаше да е доволен, ако този инцидент се разчуеше. Като професор по история тя беше длъжна само да познава оръжията, а не да ги използва.