През цялата сутрин из алпийските ливади и обраслите с дървета хълмове на Каскадните планини се вихреше малочислено сражение. Издрани от скалите, ожулени от дяволския опопанакс и с лица, боядисани в камуфлажни цветове, набраздени от потни струи, Джон Смит и другите трима членове на неговото учебно пехотно отделение се снижиха за прикритие зад един прогнил елов дънер.
Планинският хребет се намираше на около петдесет метра нататък, над тяхната позиция, в зоната, над която не растяха дървета, нагоре по оголен склон, осеян с призрачно бледи стърчащи дънери и обрасъл с ниски шубраци. Зад този хребет се намираше друг оголен хълм и друга зона, над чиято височина не растяха дървета, и много вероятно — друго пехотно отделение, подобно на тяхното. Група съкурсници, определени за деня като част от Червената сила — врагът.
Нищо не помръдваше, освен няколкото изсъхнали стръка трева, развени от ветреца. С очи, приковани в билото на хребета, Смит се бореше да се измъкне от коланите на раницата си.
— Ще се върна след миг, ефрейтор. Искам да видя дали нямаме компания отсреща.
— Какво искате да направим, сър? — поинтересува се неговият помощник-водач на екипа: млад, длъгнест парашутист от Осемдесет и втора въздушнодесантна. Той и другите двама членове на бойния патрул лежаха на разстояние един от друг в нападалите листа до дънера.
— Само стойте кротко — отвърна Смит разсеян. — Няма смисъл и друг да нарушава прикритието.
— Както кажете, сър.
Смит се плъзна над горния край на дънера. Хванал пушката в ръце, той почна да пълзи по корем нагоре към хребета. Вече беше набелязал накъде ще лази през оголения терен, избрал беше криволичещ маршрут, за да се възползва максимално от най-буйните храсталаци и най-големите повалени дънери и да се скрие възможно най-добре.
Смит не бързаше. Планира и набеляза наум всеки сантиметър от пълзенето, а също и как неговите движения ще повлияят на всяко едно надвиснало клонче или вейка. Ловуващият питон би нарушил повече покоя, докато се прокрадва към върха на хребета.
Достигна целта си. Пред него се разкри далечният край на хребета. Още гъсти храсталаци, още обвеяни от бурите дънери и още една линия от вечнозелена растителност, под чиито ниски клони се таяха плътни сенки. Притиснат към земята, Смит отпусна карабината SR-25 пред себе си. Отвори защитните капачки на телескопичния мерник и се промъкна до последните трийсетина сантиметра, определяйки обсега си за стрелба.
В оръжието му имаше известни подобрения, откакто последния път беше служил в екипите. Творение на оръжейния майстор Юджин Стоунър, SR-25 спадаше към тактическите снайперистки карабини. С телескопичен мерник, стреляща с натовските 7,65-милиметрови патрони чрез полуавтоматичен механизъм, тя се захранваше от двайсетпатронен кутиевиден пълнител. Със значително по-голям обхват, точност и стопираща сила, SR беше също така достатъчно лека и удобна да се носи като основно оръжие, поне от човек с размерите на Джон Смит.
През последните две седмици Смит беше пожелал да носи допълнителен товар и по-дълго оръжие, като любезно убеждаваше своите другари в предимствата на SR. Сега възнамеряваше да приведе качествата му в действие.
Смит бавно проследи през визьорния кръст линията на дърветата в подножието на билото. Всяка потенциална мишена вероятно беше толкова загрижена за прикритието си, колкото и той.
Някога, в рицарските времена, санитарите, фелдшерите и военните лекари се смятаха за цивилни. Не се допускаше да носят оръжие и да участват активно в сражението, освен това бяха закриляни от теоретичните правила на войната, според които бяха невалидни мишени на бойното поле.
Но с настъпването на асиметричната война се появи и нова вражеска порода — такава, която се подчиняваше само на законите на варварството и според която лентата на Червения кръст представляваше отлична мишена. В подобна обстановка девизът на морските пехотинци „Всеки човек е стрелец“ стана въпрос на необходимост и здрав разум.
Смит завърши първия преглед на обхвата без резултат. Като ругаеше наум, той проследи района отново. Тези копелета трябваше да са някъде там, долу.
Ето ги! Мигновено движение в основата на онзи кедър. Глава, която се поклати, вероятно за да се отърси от онези вездесъщи оси. Смит вече различаваше точно очертанията на половин маскирано лице, което се оглеждаше около ствола.
Един-два метра по-нататък пред погледа на Смит се избистри друга добре замаскирана фигура, легнала под заплетения храсталак. Трябваше да има и други членове на отделението, но тези двамата бяха достатъчни. Дебнеха го така, както той дебнеше тях. Време беше да стреля и да бяга!
Мъжът зад кедъра беше по-трудната мишена. Смит щеше да повали първо него. Кръстчето на визьора подскочи обратно към обреченото чело на войника и пръстът на Смит натисна спусъка.
Карабината „Стоунър“ произведе само един изстрел, но единственото нещо, което прониза набелязаната траектория, беше незабележим светлинен импулс. Синхронизиран с шума и отката на халосния патрон, лъчът от лазерната тръба се стрелна зад тънката цев на карабината и се плъзна навън, маркирайки сензорите МИЛС върху униформата на набелязания човек.
МИЛС, Множествена интегрирана лазерна система за тренировки, беше средството на американската армия да отбелязва точките в своите зловещи, реалистични военни игри. Под кедровото дърво засия ослепителна мигаща светлина, обявявайки на света, че някой току-що е „умрял“.
Под близкия обрасъл храсталак се усети внезапно движение и Смит измести целта, като прати три последователни откоса. Втора мигаща светлина обяви поредното елиминиране.
Смит се изтъркаля надолу по склона. Достатъчно добър за правителствени цели. А сега да изчезва…
Линията на гората под него избухна в автоматична стрелба и сините светлинки на МИЛС заблестяха в сянката на дървото.
Беше се забавил твърде много! Някой беше обградил отзад останалите от неговия патрул! Смит се понадигна, като опитваше да прецени ситуацията. Престрелката, изглежда, се водеше в гората точно под него. Той буквално можеше да иде на хребета и да се оттегли… Не, по дяволите! Там, долу, беше неговият екип!
Като наруши прикритието си с вдигната карабина, Смит хукна надолу по хълма към линията на дърветата. Нечие учебно автоматично оръжие изтрещя продължително и без прекъсване и светлинките на МИЛС върху униформата на Смит започнаха да мигат; звуковото предупреждение го обяви за мъртъв.
Смит се изправи, напълно отвратен от себе си.
Халосните изстрели утихнаха и от дърветата се появи човек: същият сержант, който беше тренирал със Смит дългото спускане с двойно въже. Той беше един от инструкторите наблюдатели, които следяха тази фаза на дневните упражнения.
— Вие сте мъртъв, подполковник — провикна се той. — Да спрем за обяд.
Предстоеше рейнджърски обяд — енергийна вафла с фъстъци и дълго смучене на възтопла вода от бутилка в раницата. Убийците и жертвите, изнемощели, лягаха да почиват един до друг под дърветата.
Но не беше съвсем почивка. Подобна концепция беше чужда на програмата. Трябваше да се почистват оръжията и оборудването, чантите за амуниции да се зареждат с още халосни патрони, трябваше да се изучават картите и да се търпи критика за сутрешната тренировка. Но това беше възможност да свалят каските, да разхлабят униформите и да седнат на сянка, шанс да облекчат парещите си дробове и болезнените мускули за няколко безценни минути. Лукс, на който обаче Смит отказваше да се наслаждава.
Той мрачно разпъна пончо на горската поляна, не за себе си, а за карабината. Като извади принадлежностите за почистване на оръжие, той започна да разглобява карабината и да сваля нагара от частите й. Беше пуснал само два изстрела, но така имаше възможност да прави нещо, докато се ядосваше на себе си.
Инструкторът на рейнджърите отиде до мястото, на което Смит седеше с кръстосани крака върху пончото, и сам седна на един близък пън.
— Подполковникът ще си направи ли труда да ми каже как се прецака, сър?