След броени минути здраво щеше да ги удари. Ако климатичните условия продължаваха да се влошават, Джон и другите можеше и да не успеят да слязат от седловината тази вечер, да не говорим за очакваната помощ от Аляска.
Но всеки облак, дори и тези от полярната буря, си имаше и добра страна. Ако добрите не можеха да стигнат до остров Уензди, тогава и лошите нямаше да успеят. Вероятно трябваше да завърже Троубридж и Кропоткин за леглата им тази вечер и малко да поспи.
Даже мисълта за това й действаше сънотворно. Миниатюрните отронващи се снежинки, изглежда, натежаваха върху клепачите й и ги затваряха и дори тук, върху покрития с лед хълм, главата й започна да клюма към гърдите.
И тогава смътно, отвъд глухия тътен на вятъра от другата страна на планината, Ранди осъзна, че има нещо друго. Главата й рязко се вдигна. В началото не беше точно звук, по-скоро силни вибрации във въздуха. Усили се постепенно и накрая се превърна в приглушен грохот, който кънтеше между земята и надвисналите облаци.
Ранди пропълзя и стъпи на крака и й се стори, че островът около нея потрепери. Като скорпион, който инстинктивно вдига опашка, тя смъкна автомата от рамото си и го хвана в ръце.
От морските пари се материализира грамадна фигура. Два огромни газотурбинни двигателя „Тумански“ ревяха върху голям фюзелаж, с лъскав стъклен нос и с размерите на пътнически самолет. Моторни витла от по метър и половина цепеха въздуха и създаваха ритмичното туптене в ребрата, което Ранди усети в гърдите си.
Приближи се ниско от юг и се промъкна под облачната покривка; свирепата въздушна струя на роторите завихри торнадо от раздухан сняг и накара Ранди да се наведе и покрие лицето си, защото чудовището мина точно над главата й на оскъдните три метра височина.
— О, Боже мой — прошепна тя. — Това е „Хало“!
Хеликоптерът Ми-26 на конструкторското бюро „Мил“, кръстен от НАТО „Хало“, беше създаден през осемдесетте години под старата дизайнерска доктрина на съветските военни „Ако е по-голям, значи ще е по-добър“. Това беше най-големият и най-мощен хеликоптер, произведен някога и който вероятно изобщо щеше да бъде построен.
След рухването на СССР летателната машина беше преминала в областта на търговските услуги и сега можеше да се види впрегната като повдигач в много страни по света. Този гигант имаше канадски граждански регистрационни номера върху червената си светлоотразителна опашна конзола, а контролната кабина на лебедката — издатина от лявата страна — го определяше като модификация летящ кран.
Спонсорите на Кропоткин бяха дошли за него и за антракса и пристигаха с пълна сила.
Щом огромната летяща машина започна да се готви за кацане от другата страна на лагера, Ранди излезе от шока и вцепенението, които я бяха парализирали. Имаше само две възможности. Веднага да хукне да бяга или да се опита да стигне до поправените радиостанции. Избра радиостанциите. Такава беше мисията. Затова беше дошла тук — да направи разузнаване и да докладва.
Тичаше към лабораторната хижа с ужасно усилие — пресният сняг я завличаше при всяка нейна стъпка като мек бетон. Докато бягаше, наум съчини обаждането, което щеше да направи — компактно съчетание от максимално количество информация в минимален брой думи. Щеше да го изпраща, докато не получи потвърждение; после, ако й останеше време, щеше да се опита да избяга, като вземе и Троубридж със себе си. Не трябваше да забравя да вземе комплекта за оцеляване от лабораторната хижа и преносимата радиостанция, преди да излязат навън. Освен това щеше да гръмне Кропоткин, ако не по друга причина, то поне за свое собствено удовлетворение.
Ако нямаше достатъчно време, тогава щеше да опре гръб в стената и да поеме колкото се може повече от тях. Може би това щеше да има значение за Джон и Валентина, ако не за някой друг.
Един път падна, докато заобикаляше хижата. Като полази и се изправи на крака, а белите й дробове горяха, тя се втурна през защитените от снега врати и първата от предвидената серия команди напираше в гърлото й. Но инстинктите й разпознаха и реагираха на заплахата, преди разумът да успее, и тя рязко свали картечния пистолет от рамото си, преди да разбере точно в какво се цели.
Стефан Кропоткин се свиваше в далечния ъгъл на лабораторията и държеше доктор Троубридж пред себе си, а върху гърлото на учения проблясваше скалпел за дисекции. Троубридж се олюляваше и едва се държеше на крака, по лицето му шуртеше кръв от разбития нос и порязванията на счупените му очила.
Никой не проговори. Не беше и нужно. Сцената сама говореше за себе си абсолютно красноречиво. На пода на лабораторията лежеше чифт срязани еднократни белезници. Коварството на Кропоткин беше подвело Троубридж в неговата своенравност и изначална хуманност.
Ранди беше бясна на себе си. Никога не трябваше да оставя двамата мъже заедно сами. „Глупачка! Глупачка! Глупачка!“ Но сега не ставаше дума за това. Тя трябваше да стигне до това радио. Дори ако се наложеше да мине през труповете и на двамата.
— Не мърдай! — изтърси Кропоткин. — Свали оръжието или ще го убия!
Отвън Ранди чуваше гласове, които надвикваха затихващия писък на хеликоптерните двигатели. Да заповяда на Кропоткин да свали ножа щеше да е безполезно. Всички залози бяха на негова страна и той го знаеше!
„Жалко, докторе.“
Тя се ожесточи и натисна приклада на автомата по-плътно в рамото си, а пръстът й се стегна върху спусъка. Троубридж видя, че краят наближава, и от устните му излезе немощен вопъл на отрицание. Кропоткин също го видя и се сниши зад човешкия си щит.
Тогава погледът на Ранди се плъзна край двамата мъже и през вратата на радиокабината. Кропоткин също не си беше губил времето. Шаситата на трансмитера лежаха отворени и напълно разбити.
Ранди бавно остави дулото на пистолета да се смъкне на пода, а в гърлото й се разливаше горчилката на абсолютното поражение. Нищо ценно не можеше да постигне сега. Нямаше причина да цапа ръцете си с кръвта на Троубридж. Зад прозорците на хижата пробягаха сенки. В лагера нахлуваха въоръжени мъже. Но още преди да влязат с трясък през вратата зад нея, тя беше оставила пистолета на работната маса.
С вдигнати ръце тя сключи пръсти зад тила си, докато цевите на оръжията се забиваха в гърба й.
32
Глетчерът в седловината
Покрай гърлото на пещерата ниско над земята плавно се търкулна снежна дипла, понесена от все по-силния порив на вятъра.
— Давам монетка, за да чуя мислите ти, Джон — тихо каза Валентина.
Смит хвърли кос поглед на север към притъмняващото небе.
— Друг фронт идва към нас.
— Интересно кое ще изпревари — лошото време или залезът. Искаш ли енергийна вафла?
— Не, благодаря.
Подполковникът и историчката лежаха един до друг в сенчестия заслон на входа и гледаха подходите през глетчера. След началното разпознаване и ликвидиране на първия от групата спецназовци на леда нищо не помръдваше. Имаше го само усещането за активност, породено от факта, че срещу тях стои вражеска сила, враг, който няма да бездейства и няма да им позволи да останат живи.
Смит погледна през рамо към чудатата половинка от своята пехотна група, докато тя дъвчеше закуската си с явно задоволство. Иззад качулката на якето нейните фино изваяни, доста екзотични черти бяха спокойно отпуснати.
— Добре ли си? — попита той.
— О, да. Съвсем добре. — Тя огледа черните вулканични стени и покрива на тунела. — Не е точно Канкун, но виждам чудесен потенциал за развитие на зимните спортове.
Смит тихичко се засмя и отново насочи вниманието си към подстъпите до пещерата. Забележителна жена.
— Нещо против да ми отговориш на един въпрос? — попита той.
— Защо не?
— Какъв е този твой акцент? Не е точно английски, нито пък съвсем австралийски. Не мога да определя.