— Той е от страна, която вече не съществува — отвърна Валентина. — Родена съм в Родезия — не в Зимбабве, ако нямаш нищо против, а в Родезия. Баща ми беше държавен служител по контрола над дивеча там, преди Мугабе да вземе властта.
— А майка ти?
— Американка, почти зоолог. Била е докторант и изследвала дивите животни в Африка, но след като се омъжила за баща ми, така и не се върнала в Щатите да си довърши научната степен.
Валентина за миг се намръщи от някакъв изникнал спомен.
— Това всъщност ми осигури двойно гражданство, което се оказа доста удобно, когато нещата окончателно се превърнаха в ад у дома. Успях да избягам в Америка и да живея със семейството на майка ми след…
— Разбирам. И как стигна до там?
Тя го погледна, замислено стиснала устни.
— Този въпрос не влиза ли в класифицираната информация за оперативните агенти или нещо такова? Също като „онзи въпрос, който не можеш да задаваш“ в Чуждестранния легион?
Смит повдигна рамене.
— Откъде да знам. Но ти сама каза, че сме предопределени да станем любовници. Въпросът сигурно пак ще изникне.
— Правилно предположение — съгласи се тя и пак погледна към леда. — Това е дълга и доста криволичеща история. Както казах, баща ми беше служител по контрола над дивеча и командир на нашата местна териториална военна част — ловец, учен и войник, който сигурно щеше да е много по-щастлив, ако беше съвременник на Сесил Родс и Фредерик Селус. Аз съм родена във военна зона и съм отгледана в дом, където оръжията бяха и факт, и жизнена необходимост. Най-ранните ми спомени са звуците от престрелка над двора около къщата ни. Дадоха ми пушка на възраст, в която повечето малки момиченца в Америка още получават кукли Барби, и застрелях първия си леопард, докато се опитваше да се покатери през прозореца на стаята ми.
Тя погледна накриво Смит.
— Да кажем, че най-малкото съм израснала с някак по-различен мироглед от нормалния.
Той наведе глава и кимна в знак на благодарност.
— Разбирам как е могло да се случи това.
— Баща ми обичаше историята и се интересуваше как се е стигнало до сегашното положение на нещата — продължи тя. — Казваше: „За да научиш къде отиваш, трябва да знаеш откъде си дошъл.“ Той ми вдъхна тази обич и в колежа специализирах световна история. Докторантурата ми беше със заглавие „Ръбът на острието: технологиите за въоръжаване като водеща сила в обществено-политическата еволюция“. По-късно я разширих и написах първата си книга.
— Темата е впечатляваща.
— О, да, и е доста актуална — гласът на Валентина придоби лекторски ентусиазъм. — Помисли колко различна можеше да бъде днес Европа, ако английският лък категорично не беше доказал, че превъзхожда френския арбалет в битката при Аженкур. Или как щеше да се развие Втората световна война, ако японците не бяха усъвършенствали покривалата, пускани в плитки води за своите въздушни торпеда, което позволява атаката на Пърл Харбър. Или как Съединените щати никога нямаше да съществуват, ако британската армия беше взела на въоръжение пушката с магазин в задната част на цевта на майор Фъргюсън по време на Войната за независимост…
Смит тихо се засмя и вдигна ръката си, облечена в ръкавица.
— Приемам доводите, но още се интересувам от твоята история.
— Ох, извинявай, рефлекс на Павлов. Във всеки случай, след като станах доктор, открих, че не мога да получа свястно преподавателско място. В определени кръгове моите виждания се смятаха за нещо като политически некоректни. И за да отложа гладуването, станах експерт по автентичността, оценител и доставчик на редки и исторически ценни оръжия за музеи и частни колекционери. Оказа се твърде доходна професия и аз тръгнах да скитам по целия свят, като преследвах различни находки за моите клиенти. Накрая станах куратор на оръжейната колекция „Сандовал“ в Калифорния.
— Чувал съм за нея. Но как дойде тук? — кротко я подтикна Смит, като потупа магазина на насочената си карабина върху пода на пещерата.
За миг тя прехапа леко устната си, а дълбоко в очите й се четеше погледът назад във времето.
— Това е… малко по-езотерично. Сигурно вече си се досетил, аз съм твърд привърженик на философията „ако си струва да се направи, си струва да се престараеш“.
— Имах някакви подозрения — усмихна се Смит.
— Докато вървеше обучението ми, открих, че не ми е достатъчно просто да уча за оръжията. Исках да разбера как да ги използвам, да видя и усетя как се прилагат — продължи тя. — Изучавах фехтовка и кендо. Усвоих уменията на ловките стрелци от Дивия запад от шампионите на Обществото по неавтоматична стрелба. С подкупи се добрах до филипинските затворнически килии, за да обсъждам техники с майсторите на ножа пеперуда — балисонг. Преди да умре преждевременно, седях в краката на легендарния Бялото перо, големия снайперист от морската пехота сержант Карлос Хачкок, и учих точна стрелба по време на бой. Огнестрелни оръжия, ножове, експлозиви, тежки военни оръжия: научих се как да ги изработвам, да ги поддържам и да ги използвам. Всичко — от каменната брадва до водородната бомба.
Тя вдигна ръка от механизма на модел 70 и сви пръстите си, скрити в черните ръкавици, като ги разглеждаше.
— Открих, че се превръщам в необикновено смъртоносна личност, изцяло на чисто теоретична основа, разбира се. Но после отидох в Израел, за да проследя таен склад в „гаражна фабрика“ на оригинални автомати „Стен“ от тяхната война за независимост. И един път излязох на вечеря с мой колега историк от университета в Тел Авив.
Гласът на Валентина затихваше.
— Той беше невероятно обаятелен човек, който не само преподаваше история, но я беше преживял. Беше оцелял след Холокоста и беше станал свидетел на първите три израелски войни за национална независимост.
Вечеряхме на открито в малък ресторант близо до университета. Помня, че обсъждахме традиционните близкоизточни еврейски общности като възможен мост между европейските евреи и арабските култури. Току-що бяха сервирали яденето ни на масата. Бях си поръчала бифтек и вдигах ножа си, когато елегантно облечената арабска двойка на съседната маса стана и започна да убива хората.
Смит слушаше и изучаваше неуловимите емоции, които пробягваха по лицето на Валентина. Усещаше, че тя не си припомня страха или прелома, а прави поредно абстрактно проучване на решителен момент от живота си. Време и място, на което тази жена преди се беше връщала много пъти.
— Чух изстрели, бях опръскана от кръвта и мозъка на човека, с когото вечерях; беше уцелен с куршум в главата. После терористката бутна пистолета си в лицето ми и изкрещя „Бог е велик…“
Гласът на историчката заглъхна.
Смит нежно сложи ръка на гърба й и остави жестът да прерасне в ласка.
— А после?
Валентина дойде на себе си.
— А после стоях над накълцаните тела на двамата хамаски терористи. Бях потънала в кръв, без да съм проляла своя, а онзи нож още беше в ръката ми. На професионален жаргон бях „натиснала копчето“ — с грандиозно представление, макар да нямам спомен как е станало. Изследванията ми вече не бяха абстрактни, а в голяма степен приложени на практика.
Сега Смит разбираше искрата, която беше прехвръкнала между тях; подобните се бяха разпознали. Той беше преживял своите решителни моменти, своите мигове, в които е натискал копчето.
— Как се чувстваше след това?
— Там е работата, Джон — размишляваше тя. — Нищо не „чувствах“. Те бяха мъртви, а аз бях жива и бях много доволна от този изход. Единственото, за което съжалявах, беше, че не съм реагирала достатъчно бързо, за да спася своя приятел и другите хора в ресторанта. Казаха ми, че притежавам ума на перфектния стрелец. Мога рационално да се отделя от емоционалната травма на физическото насилие.
Тя сви рамене и направи физиономия.
— Във всеки случай, ако поработя малко над това.