— Да ми беше казал — изрева Валентина и пак се опъна срещу дърпането на въжето.
— Подполковникът добре ли е?
— Не мисля. Не ми отговаря, а аз не усещам никакво движение в другия край на въжето. Надявам се просто да е изгубил съзнание при падането на леда.
— Трябва да го издърпаш нагоре и да го махнеш оттам, професоре — викна в отговор Смислов.
— Знам, но не мога да осигуря достатъчно провис на обезопасителното въже, за да го развържа! Ако го отрежа, Джон заминава!
— Значи трябва да забиеш втори питон и да подсигуриш седалката си на него. Тогава ще можеш да я свалиш, без да изгубиш подполковника.
Валентина престана да се бори със спасителното въже.
— Това е отлична идея. Само че нямам втори проклет питон!
— Тогава използвай острието на геоложкото чукче.
Тя се огледа наоколо, докъдето можеше да се протегне и й позволяваше светлината от пръчката, и пак изруга.
— Успях да изгубя и него.
— Професоре, той може би е ранен или умира!
— Знам, по дяволите!
Смислов не каза нищо повече. Задъхана, Валентина сложи на една страна главата си върху замръзналия камък. Всички щяха да умрат, ако тя не направеше нещо. Ако останеха заклещени тук, бурята и неминуемият, безжалостен студ щяха да ги довършат.
Имаше решение, разбира се — явно, просто и лесно изпълнимо.
Можеше да се освободи, като среже обезопасителното въже.
Но както Джон се беше изразил, още не беше готова да мисли за такъв вариант.
При нея бяха ножовете й, три на брой: универсалният на колана и двата метателни ножа в меките калъфи, пристегнати към горната част на ръцете й. Сигурно можеше да използва един от тях като специален питон. Но нямаше чукче, за да забие острието здраво, а и дръжките не бяха предвидени за такава цел. Едно изплъзване или несполучлив опит и Джон щеше да умре — ако още беше жив.
При това положение оставаше Смислов — човекът, който тя с готовност би убила. Но как се беше изразил Джон? „Още не съм сигурен дали той ни е враг, Вал.“
Логиката показваше, че е точно такъв. Но същата тази логика показваше, че единствените й възможности са да среже обезопасителното въже на Джон или да допусне и тримата да загинат на този планински склон.
— Григорий, според теб подполковникът добър познавач на човешката природа ли е?
— Мисля, че много добър — отвърна руснакът, объркан от въпроса.
— Надявам се да си прав. Ще ти хвърля нож.
По-лесно беше да формулираш тази задача, отколкото да я изпълниш. Мятането на бойни ножове беше едно от най-трудноусвоимите бойни изкуства. Ако за него се даваха колани, Валентина Метрас лесно щеше да стане майстор с червен колан. Въпреки това дори легендарният Уилям Гарвин щеше да е подложен на изпитание от тази постановка: силни пориви на вятъра, оскъдно осветление, лош ъгъл на хвърляне и дебели, неудобни дрехи. И най-важното, нямаше нищо, в което да потъне ножът.
Най-добрата тактика беше да плъзне ножа по повърхността на издатината в краката на Смислов, но от начина, по който го беше завързала към лицето на скалата, той не можеше да се наведе и да го вземе.
Валентина изхлузи горните и долните си ръкавици. Легна настрани, завъртя се около питона, за да застане с лице към Смислов и от движението краката й излязоха над ръба на скалата от коленете надолу. Тя извади универсалния нож от калъфа на колана си и прецени метателния му баланс.
— Ето как ще стане, Григорий. Ще се опитам да пратя ножа към скалата точно над главата ти. Ще трябва да го хванеш, когато се плъзне надолу край теб. Разбра ли?
— Разбрах, професоре. Ще чакам.
— Добре, приготви се. Хвърлям на три. Едно… две… три!
Тя хвърли, като повлия на въртенето на ножа така, че да се удари с дръжката напред. Въпреки вятъра чу как стоманата се блъсна със звън. После чу гневната ругатня на Смислов.
— Изпуснах го! Отскочи настрани над рамото ми.
Вероятно заради проклетата пластмасова дръжка. Няма как да се удари и да падне право надолу.
— Добре — каза тя с овладян спокоен глас. — Ще опитаме пак.
Извади първия от своите ръчно изработени метателни ножове — стоманата на миниатюрното оръжие беше стоплена от тялото й.
— Готов ли си? Пак над главата ти. Хвърлям натри. Едно… две… три…
Ръката й замахна назад и напред и олекоти мятането в подхвърляне вместо в забиване. Стоманата пак звънна върху камъка и тя видя как силуетът на Смислов се приведе, докато се опитваше да закрепи плъзгащия се нож между тялото си и скалата зад него. Той пак изруга, щом похабеният нож се приземи в краката му.
— Съжалявам, професоре. Отново го изпуснах.
Оставаше един-единствен шанс. Валентина духна в събраните си длани, като свиваше и притискаше изтръпналите си от болка пръсти, за да върне топлината и чувствителността им.
— Още веднъж, Григорий, само че този път ще го направим малко по-различно.
— Както кажеш, професоре.
Тя измъкна втория метателен нож от калъфа в ръкава си.
— Добре. Този път се наведи.
— Да се наведа?
— Точно така. Наведи се колкото можеш с ръце, протегнати напред. Увисни на питона.
Смислов се подчини и наклони тялото си далеч от отвеса на скалата.
— Така ли? — попита той.
Известно време тя разглеждаше очертанията му на светлината на пръчката.
— Да, точно така, идеално. Сега стой неподвижно, съвсем неподвижно… И, Григорий, още едно нещо.
— Какво е то?
— Извинявай за това.
Тя чу стреснатия вик на Смислов, когато стоманеното острие се заби в ръката му точно над китката.
— Отново ти се извинявам, Григорий, но само там можех да накарам проклетото нещо да се задържи.
Тя гледаше как руснакът кръстосва завързаните си китки и с мъка издърпва ножа от изцапания с кръв ръкав. Острият като бръснач нож набързо сряза и въжето, и пластмасовите белезници. Сега той беше свободният, а тя завързаната.
Независимо от всичко, поне един от тях щеше да си тръгне от издатината жив тази нощ. Джон би бил доволен. С ножа на Валентина в ръка Смислов сега се надвеси над нея, а лицето му беше невъзмутимо. Това, което щеше да се случи след това, не зависеше от нея. Тя уморено опря буза в издатината и затвори очи.
Смит чувстваше, че се носи по течението, но не беше приятно като плуването на сън. Тялото му беше усукано, изкривено и го пробождаха най-различни болки. Усещаше все по-силно студа и се вкочаняваше. Не можеше така. Трябваше да реагира.
Очите му се отвориха, но видя само обсипаната със сняг чернилка. Като вдигна глава, успя да различи заплетено кълбо от въжето и седалката, която го държеше, очертана в зелено от химическата светлина. Около него нямаше нищо друго, нищо. Висеше закачен с главата нагоре на седалката си, завърташе се леко от поривите на вятъра и над него се опъваше едно-единствено тънко въже, напълно неподвижно.
Паметта му се задейства отново. Спускаше се на рапел надолу към издатината, когато цялата вертикална лицева част на глетчера се разпадна под него. Под силен натиск ледът беше поддал като взривен и сигурно по чиста случайност е бил издухан навън, а не е бил ударен и завлечен надолу под лавината. Нито пък се беше ударил в издатината. Вероятно висеше някъде под нея.
Той предпазливо се протегна наоколо, като изследваше заобикалящото го пространство и се опитваше да намери нещо стабилно. С края на пръстите на дясната ръка едва допря скална повърхност. Лицевата страна на планината под издатината сигурно беше леко вдлъбната. Не можеше да каже колко далеч под ръба виси. Нито пък знаеше колко празно пространство има под него — може би метър, може би шейсет метра.
Смит направи бърз преглед на физическото си състояние. Беше натъртен и ударен, но, изглежда, всичко в тялото му се движеше. Сигурно се беше плъзнал по външния край на лавината и еластичността на изкуственото катераческо въже беше поела част от сътресението при падането. Въпреки това студът и умората бързо побеждаваха Смит.