За нещастие възможностите му незабавно да реагира, изглежда, бяха ограничени — да се извлече по обезопасителното въже, като се набира на ръце, а той нямаше двете помощни въжета прусик.
Ами другите? Вал и Смислов бяха ли завлечени от лавината? Като примижа нагоре през снега, той успя да различи яркочервено петно светлина, което очертаваше ръба на издатината над него. Първата светлинна ракета, която бяха пуснали на издатината, беше изгаснала. Някой горе сигурно беше запалил втора. Някой сигурно беше оцелял. Като се бореше с конструкцията на седалката си, той опита да си поеме дъх и да извика.
Тогава в неговия осветен район се появи нещо, което се плъзгаше по неподвижния отвес на обезопасителното въже. Още едно въже, с примка, усукана в края му, беше прикрепено към обезопасителното с карабинер. Примката за крака на спасително съоръжение със Z-ролка.
Смит хвана новото въже. Освободи го и закачи примката на единия си ботуш. Като се извлече нагоре по обезопасителното въже, той се изправи на примката и дръпна спасителното въже за изтегляне. Спасителното съоръжение се изопна и някой на издатината започна да го тегли нагоре на все по-силни тласъци, като провисът на обезопасителното въже също се поемаше.
Докато го повдигаха към издатината, Смит имаше достатъчно време да се пита какво ще намери там. Едно беше сигурно: Валентина Метрас нямаше алпинистките познания да нагласи устройство със Z-ролка.
Той стигна тавана на издатината и се разсея от тази мисъл, защото трябваше да се измъкне от отвеса на скалата. Затова ръбът на издатината го изненада. Изведнъж нечии ръце се пресегнаха и сграбчиха седалката му и така помогнаха да се вдигне над тавана.
Да стъпи на твърда скала под краката си беше едно от най-прекрасните усещания, които беше изпитвал от много време насам. Няколко секунди той остана опрян на колене и ръце и се наслаждаваше на нейната стабилност. Тогава си позволи да се разтрепери, но се пребори с повтарящата се вълна, която пак заплашваше да го връхлети. Тръсна глава като ранена мечка и се огледа по издатината. На пращящата червена светлина от полуизгорялата ракета той успя да различи многобройните анкерни болтове и преплитащи се примки на Z-съоръжението и проснатите тела на Валентина и Смислов — и двамата изглеждаха също толкова съсипани, колкото и Смит.
Той вдиша глътка леден въздух.
— Хидратация и енергийни вафли — каза той с пресипнал глас. — Сега!
Те се скупчиха заедно на издатината и жадно поглъщаха ту големи глътки затоплена от телата им вода, ту обогатен с витамини шоколад, а метаболитните им пещи наваксваха за критичния товар, който бяха понесли.
Смит забеляза черните кървави петна по ръкава на снежния комбинезон на Смислов:
— Лошо ли е ударена ръката ти?
Руснакът поклати глава.
— Не лошо. Сложих й тампон от превързочния комплект.
— От свличането на леда ли е?
Смислов хвърли ироничен поглед към Валентина.
— Не точно. Сложно е. Ще ти обясня по-късно.
— Щом казваш — отвърна Смит. — Сега, след като нападението приключи, сигурно трябва да питам кой на кого е пленник в момента.
Смислов поклати глава. Гримасата на самоирония все още стоеше върху зачервеното му от студа лице.
— Разказа ми се играта.
— Аз самата съм малко объркана по този въпрос — намеси се Валентина. — Но може ли да предложа засега просто да слезем от тази проклета планина. Може да обсъдим дребните подробности на сутринта.
— Звучи ми разумно, майоре. Какво ще кажеш?
— Съгласен съм, подполковник, това е съвсем разумно.
— Тогава движение, хора. Тази планина изобщо не се скъсява.
Като се надигна въпреки натъртените си, схванати мускули, Смит се изправи на крака. Вал му помогна да стане и спря за момент, сложила облечените си в ръкавици ръце на гърдите му.
— Изглежда, в края на краищата има нещо свястно в тази история със скрупулите — каза тя.
— Всеки път може да се окажеш приятно изненадан.
43
Северната страна на остров Уензди
Ранди Ръсел се беше изправила на крака и пак се движеше още преди да дойде напълно в съзнание. Нямаше спомен как се е освободила от лавината. Нито пък знаеше къде се намира и къде отива. Всичко сега се свеждаше до рефлекса на умиращото животно.
Вече не се чувстваше особено неприятно и не изпитваше страх. Фалшивата топлина на хипотермията я беше сграбчила и малко по малко Ранди се откъсваше от света. Още беше подвластна на безапелационното решение да не спира да се движи, но дори и то замираше. Паднеше ли отново, щеше да е за последен път.
Нямаше определени посоки, в които да върви из тъмната, черна пустош около нея. Движеше се надолу към брега просто защото това беше най-лесната посока и теренът беше най-благосклонен към нея.
Ранди не осъзна значението на разхвърляните купчини ледени блокове, с които започна да се сблъсква. Това беше натрошеният пръстен на струпания до морето лед по северния бряг на остров Уензди. Тя съвсем смътно разбираше, че нещо пречи на брулещия, смъртоносен вятър, и се обърна успоредно на призрачните отломки, като се препъваше по покрития със сняг чакъл на плажа.
Призраците вече властваха над нея — звуци, гласове, видения от миналото й, приятни или не, — повтаряха се на произволни откъслеци. Санта Барбара, Кармел, университетът в Калифорния, Ирак, Китай, Русия, по-маловажните места между тях. Хора, които беше познавала. Преживени неща.
Опита да се държи за приятните спомени: как играе на плажа пред дома на родителите си, как заговорничат през щастливото детство със сестра си София, как Майк я разсъблича и я слага на меката трева онзи първи път, изпълнен с трепет.
Но студът и мракът все й натрапваха другите случаи: как стои до София и разпръсват праха на родителите си. Страшната болка пред зеещия гроб в Арлингтън и как свири тръбата в чест на храбрата, усмихната половина от нея. Гневът и нуждата да удари нещо, каквото и да е, които я бяха превърнали от лингвист анализатор на ЦРУ в полеви агент за мокри поръчки. Лицето на първия човек, който беше принудена да убие. Как стои пред втория гроб на гробището „Айви Хил“ в Александрия и последният любим човек, който й беше останал, също я напускаше.
Ботушите на Ранди се изкривиха върху някакъв замръзнал камък. Тя не направи усилие да се задържи, докато падаше. Слаб глас дълбоко в съзнанието й ядосано й викна да става, но беше прекалено усилие да го послуша. Тя изпълзя няколко метра, намери завет до една ледена грамада и се сгуши, пестейки последните чезнещи остатъци телесна топлина, а снегът продължаваше да се сипе отгоре.
Тук щеше да умре. Ранди не можеше да се бори повече. Нямаше смисъл. Тя се предаде на призраците и пред очите й отново премина избледнелият, накъсан калейдоскоп на паметта й.
Споменът за София беше особено ярък и на Ранди й стана приятно. Пак беше със сестра си.
Но Софи все я водеше на погрешни места. Обратно към смъртта на Майк. Обратно да застане срещу другия висок, сдържан войник с черна барета. Обратно към единствения истински сериозен спор, който някога бяха водили със сестра си. Обратно към единственото непростимо нещо, което София изобщо й беше причинявала.
— Ще се омъжа за Джон, Ранди — отново каза Софи.
— Не!
— Джон съжалява за това, което ти е причинил, Ранди. Повече, отколкото някога ще узнаеш или ще поискаш да разбереш.
— Не искам от него да съжалява! А да беше те спасил! — извика в отговор Ранди. Спорът им се разгаряше, по-суров и болезнен от всякога.
— Никой не можеше да ме спаси, Ранди. Нито Джон, нито дори ти.
— Трябваше да има някакъв начин!
Сега очите на София изпълниха вселената й.
— Ако имаше някакъв начин, Джон щеше да го намери. Точно както ти би намерила.
— Не!
— Кажи името на Джон заради мен, Ранди.