Кастила се навъси срещу ивиците сутрешна светлина, които минаваха през наситените червени и сини шарки на навахския килим, постлан в кабинета.
— Не, майоре. Очевидно нямат какво повече да ни кажат — ние също нямаме какво да им кажем.
45
Северната страна на остров Уензди
Ранди Ръсел не беше сигурна има ли място, наречено „рай“. Но ако такова място наистина съществуваше, тогава тя беше убедена в две неща: там ще е топло и няма да си сам.
— Добре, опитай това — каза Джон Смит, като се олюля на петите си.
Тя експериментално сви пръстите на дясната си ръка. Джон леко ги беше превързал, след като ги намаза с фин слой антибиотичен крем. По нейно настояване беше сложил бинт на всеки пръст поотделно, за да може тя да ползва изцяло ръката си.
— Не е зле — отвърна Ранди. — Малко ме сърбят и изтръпват, но не е нетърпимо.
Смит кимна и изглеждаше доволен.
— Това е добре. Мисля, че здраво си измръзнала, докато си катерила онази скала, но не смятам, че ще имаш трайни увреждания.
— Явно още ще можеш да броиш до десет и без да си сваляш обувките.
Валентина седна в двойния спален чувал и се зае с белезниците върху лявата китка на Ранди. Даже облечена в термобельо и с незакопчано яке, метнато върху раменете й, професорката пак излъчваше някаква разпусната елегантност.
Ранди откри, че не може да се подразни. Всъщност в малката пещера от лед атмосферата беше почти празнична. Нямаше логична причина за това. Още бяха на остров Уензди, още се криеха и бяха заобиколени от врагове, но екипът пак беше цял.
Валентина деликатно завъртя за последен път заключалката и осморката на белезниците щракна отворена.
— Готова си, скъпа. Връщам ти китката.
— Благодаря — усмихна се Ранди. — Оценявам го.
— Като изключим ръцете, как се чувстваш? — продължи Смит и докосна бузата й с опакото на голата си ръка, като следеше за симптоми на треска.
— Добре съм — автоматично отговори Ранди.
Той продължи да я наблюдава със смущаващо директен поглед и с най-бледата от всички познати й усмивки.
Ранди въздъхна.
— Добре — отвърна тя. — Чувствам се като стар кухненски парцал, който са изцеждали прекалено много пъти. Сякаш никога вече няма да ми е топло отвътре и никога вече няма да се чувствам бодра, и искам само да спя хиляда години. Доволен ли си?
Сдържаните черти на Смит омекнаха в една от онези негови момчешки усмивки, озаряващи цялото му лице — усмивката, за която беше говорила Софи.
— Добре звучи — отвърна той. — Не откривам никакви белодробни насядания и, изглежда, телесната ти температура се е върнала където й е мястото, затова мисля, че си по-скоро съборена от обикновено изтощение, отколкото от дълбоко вътрешно измръзване. Все пак стой на топло.
— Няма да споря — Ранди с благодарност се зарови още по-дълбоко в спалния чувал. Тя пак беше облякла дългото си термобельо. Походната печка и общата им телесна топлина бяха довели температурата на пещерата до точката на замръзване, но не беше съвсем уютно. — Все пак чувствам се доста по-добре от снощи.
Усмивката върху лицето на Смит изчезна и той малко неодобрително се намръщи. Ранди усети, че Джон се сърди на себе си.
— Съжалявам за това, което се е случило в станцията, Ранди. Не трябваше да те оставям така. Грешката е моя.
— Аз също имам вина, Джон. Никога не трябваше да оставям това лайно Кропоткин да ме измами така. — Тя се усмихна кисело, после тъжно. — От мен се иска да съм много способна. Може би ако бях малко по-способна, щях да успея да измъкна Троубридж.
— Според мен не можеш да живееш с пропуснатите възможности, Ранди. Всички трябва да се задоволим с най-доброто, което сме могли да направим.
Смислов прегърбен се приближи от входа на пещерата и клекна, подпрян на пети, при групата до спалните чували.
— Навън няма вятър и не вали сняг. Морските пари са много гъсти, но вярвам, че скоро ще се вдигнат. Изглежда, ще бъде чудесен ден, поне за осемдесетия паралел.
— В момента, в който небето се проясни, Кретек ще иде за антракса — каза Ранди.
Над бързата закуска с чай и енергийни вафли тя и другите бяха разменили основна информация за събитията при останките на „Миша“ и в научната станция. Най-после имаха цялостна картина на това, пред което бяха изправени. Само че не беше никак красива.
Валентина отвори комплекта за почистване на оръжие и сложи модел 70 върху коленете си.
— Какво ще правим, Джон? — каза тя, като отвори затвора и изсипа патроните от магазина.
— Честно казано, това е отличен въпрос. Имаме две вражески групировки отвън — и двете ни превъзхождат по въоръжение, и двете имат безусловен интерес да ни убият на място.
Смит затвори тежкия цип на медицинския комплект и отпусна гръб на ледената стена.
— Едната логична стратегия е да не правим нищо. Тук имаме добро прикритие и подслон, а снощната буря трябва да е заличила следите ни. Освен това от много време сме извън контакт. В Аляска чакаха мобилни части за нападение от въздуха, които вероятно вече са на път. Ако стоим мирно и кротко през следващите няколко часа, вероятно няма да ни намерят, преди да дойде кавалерията.
Ранди се повдигна на лакът.
— Но това присъжда антракса на Кретек. Той очаква пристигането на части отвън. Съгласувал го е с плановете си. Чух как хората му го обсъждат. Изчислил е промяната на времето спрямо разстоянията за полет и смята, че може да стигне до останките на самолета, да извади резервоара с биоагента и да се махне, преди да му попречат. И като се има предвид как е оборудван, смятам, че има много голям шанс да го осъществи.
Смит кимна.
— Ще се съглася с тази оценка. Ако някой ще спира Кретек, това трябва да сме ние.
Смит промени позата си и случайно измъкна нещо сребърно от джоба си — запалката радиопредавател на Смислов.
— Майоре, имам въпрос към теб. Можеш ли да доведеш твоите спецназовци до нас? Пред опасността антраксът да попадне в ръцете на терористите можеш ли да ги накараш да ни помогнат срещу Кретек и неговите хора?
Върху лицето на Смислов се изписа изражение, близко до отчаянието.
— Аз също мислих за това, подполковник. Но в очите на моето правителство биологичните оръжия на борда на „Миша“ са изцяло второстепенни спрямо секретността на Събитието от пети март. Това ми беше съвсем ясно обяснено, когато ме инструктираха за мисията. Взводният командир на спецназовците без съмнение е получил специфични заповеди от висшето командване. Не съм упълномощен да променям тези заповеди и той ще е наясно с това. Ще гледа на вас и онова, което знаете, като на основната заплаха, а не на антракса.
— Какво мислиш, дали да променим тези заповеди? — настояваше Смит.
Руснакът поклати глава.
— Не е възможно за времето, с което разполагаме, и вероятно е напълно невъзможно. Трябва да се свържа със спецназовците, после трябва да уговоря среща с подводницата, която ги докара тук, за да получа достъп до комуникации на далечно разстояние. После ще трябва да убедя началниците си да преобърнат петдесетгодишна политика за сигурност. — Смислов изкриви лице в горчива усмивка и сви рамене. — Дори някак си да извърша такова чудо, антраксът ще е заминал много преди да успея да променя заповедите. По всяка вероятност и ти, и момичетата отдавна ще сте мъртви.
— Какво ще кажеш да действаме на тактическо ниво и да не намесваме правителството ти? Какви са ни шансовете да убедим вашия взводен командир, че в интерес на всички замесени е да се съсредоточим върху заплахата от антракс?
Смислов пак поклати глава.
— При командирите на специални части във вашата армия може и да има такава степен на гъвкавост, подполковник, но не и в моята. В руската армия добрите младши офицери не мислят, те се подчиняват, а този взводен командир сигурно е много добър младши офицер.