— Минаваме на план Б.
— Какъв е план Б?
— Зависи какво е останало в станцията. Да вървим!
Михаил Влахович напипа и извади малката белгийска ръчна граната от джоба на якето си, като чувстваше, че куршумите удрят от другата страна на ледения блок, зад който беше пропълзял. Извади иглата, перна предпазната халка да се освободи, преброи до две и метна гранатата над главата си. Изчака да чуе глухия гръм на детонацията, после се измъкна зад ледения къс, като се заклати през замръзналия плаж, за да застане под ъгъл на хората, стреляли в него.
Влахович се надигна на колене, видя ранен спецназ, който се свличаше до друг ударен войник, и насочи аграма, като изпразни автомата в един-единствен продължителен откос като осморка, който погълна и ранения, и умиращия.
Щом затворът щракна и отвори празния патронник, Влахович усети тишината. Той беше стрелял последен. Единствените звуци, които се чуваха, бяха проскърцването и воят на ледените блокове и свистенето на собствения му дъх. Като се олюляваше, той се изправи на крака и издърпа нов пълнител от торбичката с патрони на колана си.
Руснаците бяха изникнали от нищото, докато вниманието на Влахович и хората му беше отвлечено в търсене на жената. Очевидно спецназовците също бяха толкова изненадани от присъствието на контрабандистите, колкото и те самите. Това беше неочакван сблъсък, неизбежно най-хаотичната и свирепа битка.
— Лаело — изрева той, като изхвърли празния пълнител и блъсна за презареждане пълния в магазина. — Лаело!… Врасек!… Пришкин! При мен!
Никой не отговори. По леда се стичаше кръв. Разхвърляните тела лежаха неподвижно. Техните хора и неговите.
— Лаело!… Пришкин!
Той бавно се обърна, оглеждайки се. Разгромът беше пълен. Взаимно избиване. Той беше единственият оцелял и от двете страни.
— Лаело?
Тогава чу далечното ритмично туптене на двигателите. Беше тяхното „Хало“. Не можеше да го види от своята позиция, но проследи шума от полета. Насочваше се към глетчера. Кретек беше тръгнал за антракса и Влахович знаеше с абсолютна сигурност, че той няма да се върне.
И Влахович накрая призна нещо друго, което дълго време беше таил дълбоко в себе си: че Антон Кретек рано или късно ще го предаде и изостави ето така.
— Кретек, копеле мръсно! — Той едва не пръсна гърлото си с крясъка.
— Действително не е много мил човек. — Гласът беше приветлив, женски и идваше точно зад него.
Влахович се извърна и видя, че жената стои на около шест метра от него. Преди няколко секунди я нямаше, но сега беше там и се бе появила тихо като дебнеща котка. Беше обута в червения скиорски панталон, носен от блондинката, която бяха заловили предния ден, и зеленото яке с прекалено дълги ръкави, което тя беше свалила от мъртвия племенник на Кретек. Но това не беше русата американка с кафяви очи. Отметнатата назад качулка на якето откриваше високо вдигната гарвановочерна коса и смразяващи сиви очи, а в говора й имаше слаб британски акцент. Тя стоеше отпусната, с ръце, свободно скръстени на корема.
— Но и ти всъщност не си много мил човек — продължи тя. И тогава се усмихна.
Странен, неудържим ужас се надигна у Влахович. За този ужас нямаше оправдание. Той беше мъж със зареден автомат в ръцете, а тя — невъоръжена жена. Въпреки това се тресеше от страха, който изпитва осъденият на смърт затворник, когато чува приближаващите стъпки на своя палач. Той вдигна аграма, като се опитваше да издърпа затвора, а ужасът го правеше непохватен.
Първият хвърлен нож потъна в дясното рамо и парализира ръката му. Вторият удари в средата на гърдите проникна през гръдната кост и се заби в сърцето му.
Валентина Метрас си позволи онази единствена, дълбока, бавна въздишка. Врагът беше мъртъв, а тя и приятелите й — живи. И така трябваше да бъде. Тя застана на колене до тялото на Влахович и си взе обратно ножовете. Изчисти всяко острие с шепа сняг и ги избърса в дрехите на контрабандиста, преди да ги прибере обратно в калъфите.
Беше почнала да прибира оръжието на мъжа и останалите муниции, когато се намеси нов фактор. От това място тя имаше ясна видимост надолу по източната страна на позицията. Изправи се, закри очи срещу все по-яркото слънце и се взря към откритата част от дирята край брега.
— О, Боже — промърмори тихо тя.
50
Станцията на остров Уензди
— Джон, гледай! — възкликна Ранди, сочейки. — Не са подпалили хеликоптера!
От своята позиция върху хълмчето с антената можеха да видят развалините на научната станция. И трите сглобяеми къщи горяха, но от другата страна на лагера, на площадката, „Лонг Рейнджър“ стоеше очевидно незасегнат под защитното покривало от заснежени платнища.
Смит откачи снегоходките и свали от рамото си автомата.
— Ако не са го повредили по някакъв друг начин, може още да сме в играта. Да вървим, но внимавайте да не е останал някой в засада.
С оръжия, готови за стрелба, те се спуснаха от хълма в района на станцията. Димът, който се стелеше ниско, вонеше на изгоряла пластмаса и нажежен метал. В него имаше и слаб дъх на печено свинско, който всички разпознаха, но нищо не казаха.
Отне им само няколко минути предпазливо проучване, за да се уверят, че руините на станцията са изоставени.
— Изтеглили са се — отбеляза Ранди и свали винтовката на Валентина. — С целия си багаж.
— Сигурно са отпрашили, когато чуха престрелката. Осъзнали са, че тук става нещо повече, отколкото са смятали. — Смит погледна към нея. — Как мислиш, Ранди? Какви са шансовете да прекратят акцията?
Тя поклати глава.
— Мисля, че онзи, който организира представлението, Кретек, на този етап би рискувал всичко освен антракса. Смятам, че сега е минал в режим „слон в стъкларски магазин“. Отива да прибере антракса.
— Тогава и ние отиваме. Да погледнем хеликоптера.
Трябваше да заобиколят отдалеч пламтящата лабораторна хижа. Докато вървяха, Смит едва не падна върху фигура, полузаровена в снега.
— О, по дяволите!
Беше тялото на професор Троубридж, небрежно изхвърлено встрани от пътеките на лагера и силно вкочанено в лишена от достойнство поза. Смит беше доволен, че предната нощ снегът беше покрил лицето на мъртвеца и не се налагаше сега да поглежда в пълните с укор очи на Троубридж.
— Съжалявам, Джон — тихо проговори Ранди и застана до него. — Доста оплесках нещата тук.
— Не е твоя грешката. Аз предизвиках тази ситуация. Оставих го да дойде с нас.
„Последният урок. Когато командваш, не живееш с решенията си само днес, а завинаги.“
— Той поиска да дойде, Джон — каза тя, като гледаше в неподвижната фигура. — И той трябваше да подаде сигнал. Никой от нас не знаеше какво ни чака тук.
— Вероятно е точно така. — Той вдигна очи към нея и по лицето му пробяга мрачна полуусмивка. — От това чувстваш ли се по-добре?
Тя поклати глава.
— Всъщност не.
Продължиха нататък.
Когато стигнаха до площадката, откриха следи само от един човек, които водеха до „Лонг Рейнджър“ по пресния сняг. Намериха и грозен пакет с размерите на тухла, пристегнат върху едно опорно устройство с изолационна лепенка. Смит и Смислов замръзнаха на място, щом го видяха, но Ранди се свлече на колене до понтона и съсредоточено разгледа заряда.
— Пластичен е — докладва тя след малко. — И не е свързан. Подай ми нож.
Смит й подаде байонета.
— Вероятно престрелката им е попречила.
Тя внимателно преряза лепенката, свързваща заряда с хеликоптера. Изправи се и метна експлозива колкото се може по-далеч зад насипа. — Логично е, че ако са смятали да взривят хеликоптера, не биха си правили труда да го повреждат предварително.
— Оставям на теб и майора да проверите това. — Смит погледна назад към горящия лагер. Къде, по дяволите, беше Вал? След като беше изиграла ролята си на примамка, трябваше да се върне при тях. — Колко време ще ти отнеме да вдигнеш този кораб във въздуха?