Третият и последен критичен момент щеше да настъпи след издигането, когато контролните уреди на хеликоптера или щяха да проработят, или да угаснат и да ги изхвърлят от небето.
И при всяка криза щяха да имат само по един шанс.
Лейтенант Павел Томашенко се движеше в равномерния тръс на воин зулу или боец от специалните сили, а автоматът му се крепеше пред гърдите. Очите му обследваха напред като автоматизирана радарна система за проследяване и търсеха следващата засада. Останалата част от разсъдъка му се давеше в гняв.
Дори той беше склонен да признае падението си като офицер и войник. Отново беше позволил хората му да попаднат в клопка. По-голямата част от взвода му беше изличена, а той даже не беше близо до боя. С него беше свършено. Не можеше да очаква нищо, освен разжалване и военен съд. Много по-добре беше да умре поне с челюсти, впити в гърлото на враговете, които го бяха опозорили.
Натоварени с леките картечници на отделението и преносимите им боеприпаси, двамата войници от сапьорския отряд и радистът на взвода се тътреха след него и упорито не задаваха въпроси. Те бяха спецназовци.
Отпред Томашенко видя дима от горящите постройки, който се издигаше от района на научната станция. Не знаеше какво може да се случва там. Нито пък разпознаваше самоличността на странните въоръжени мъже, които бяха помели неговата предна разузнавателна част и почти бяха пометени от нея. Нито пък имаше представа откъде бяха дошли. Но през своя бинокъл Томашенко беше видял как последният оцелял враг бяга в тази посока.
Когато заобиколиха хълма с радиомачтата, Томашенко забави техния ход до бодра крачка и разпръсна хората си с безмълвни резки движения. Хижите на научната станция бяха обгърнати в пламъци и към студеното синьо небе се стелеха мръсни, гъсти кълба пушек.
А от подножието на димните струи в тяхна посока вървеше човек с ръце, вдигнати на височината на раменете.
Томашенко вдигна ръка и спря придвижването. Като прехвърли ремъка на автомата си така, че оръжието да стои насочено на кръста му, командирът на спецназовците изчака с ръка, обвита около спусъчния механизъм на автомата. Отляво и отдясно войниците му се проснаха по очи и се прегърбиха в снега с насочени двуноги оръжия.
Мъжът с вдигнатите ръце ги пресрещна на около сто метра от горящата станция. Качулката на неговото яке беше отметната назад и се виждаше русата му коса. Томашенко го разпозна от снимките, които му бяха показали. Това беше Смислов, офицерът от военновъздушните сили, от който се очакваше да подрива действията на американската разузнавателна група отвътре. Човекът, който досега трябваше да е мъртъв. Очите на Томашенко блеснаха.
Смислов се приближи на около три метра и спусна ръце.
Аз съм майор Григорий Смислов от Военновъздушните сили на Руската федерация — хладно обяви той. — Трябва да сте уведомени за присъствието ми. А вие сте?
— Лейтенант Павел Томашенко от Специалните сили на морската пехота. Информираха ме за вас, майоре. Радвам се, че сте се спасили.
— Не е въпрос на спасение, лейтенант — отвърна офицерът от военновъздушните сили. — Параметрите на тази мисия се промениха и вашите първоначални заповеди относно американския разузнавателен екип вече не са уместни.
— Не съм получил инструкции от моите командири по този въпрос.
— Нашите командири не са наясно с истинската ситуация тук. Като по-висшия офицер от двама ни променям вашите заповеди на своя отговорност, лейтенант. Вие ще прекъснете тази операция незабавно. Ще ви придружа обратно до подводницата, където ще предам доклада си и ще уредя да променят заповедите ви спрямо последните данни.
— Майоре, моите заповеди относно американския разузнавателен екип дойдоха от възможно най-високо държавно равнище. Както би трябвало да знаете, те поставиха важни държавни тайни в опасност. Трябва да бъдат спрени на всяка цена.
— А аз казах, че тези заповеди вече не са уместни, лейтенант! — Смислов направи още една крачка напред. — Вие няма, повтарям, няма да пречите повече на американците. Вие и хората ви ще се върнете в подводницата.
Гласът на Томашенко стана дрезгав.
— Те убиха хората ми!
— Инцидентът при мястото на катастрофата беше… непростим — отвърна Смислов и продължи да се приближава. — Що се отнася до сражението, което току-що се състоя, мога спокойно да ви уверя, че вашите хора паднаха достойно в боя с враговете, с истинските врагове на Русия.
— Питам се кои са всъщност истинските ни врагове, майоре — Томашенко злобно произнесе ранга на Смислов.
— Уместен въпрос, лейтенант. — Зелените очи на Смислов се впиха в неговите. — Сега задръжте хората си и ще ви кажа.
— Не, майоре, ще спазвам постоянните заповеди и ще приключа с американците! После ще обсъдя с моите командири няколко въпроса, включително и измяна!
— Сигурен съм, че ще е много интересна дискусия, лейтенант. Но засега ще се подчинявате на моите заповеди и ще отстъпите! — Смислов протегна ръка напред, за да спре спецназа. Пръстът на Томашенко, вече свит около спусъка на неговия провесен автомат, се стегна. От „Калашников АК-74“ изтрещя само един изстрел.
Майор Григорий Смислов се преви и падна неподвижно върху снега на остров Уензди.
Офицерът от спецназ имаше не повече от секунда или две да огледа победоносно тялото на убития мъж. Тогава сковаващият удар дойде миг преди звука от втория, далечен изстрел. Томашенко сведе очи и видя голямо колкото длан яркочервено петно в средата на гърдите си. Странното беше, че последното чувство, което изпита, преди мракът да го погълне, бе огромно облекчение. Никога нямаше да се наложи да отговаря за това, че е разочаровал майката родина.
На сто метра разстояние, коленичил в браздата на пътеката до спалните помещения, Джон Смит свали димящия SR-25 и изруга с горчиво безсилие по правителства, тайни и лъжи. После се хвърли по очи, щом пороят куршуми вдигна във въздуха бразда от снежни струи до пътеката.
Втора лека картечница откри огън и още куршуми изсвистяха ниско над главата му, докато обстрелваха позицията му. Като влачеше пушката след себе си, той се изтегли на лакти няколко метра назад по пътеката и плътно се прилепи към оскъдното убежище на утъпкания сняг. Пак се надигна на колене и мярна движението на един спецназ, който пълзеше към станцията. Смит пусна два бързи изстрела, преди покриващите стрелци да открият огън по новата му позиция.
Смит разпознаваше кога сценарият е на път да се провали. Батареята от леки картечници, срещу която стоеше, можеше просто да изхвърли прекалено много олово прекалено бързо. Като използваха редуващ се огън с наблюдение на позициите, руснаците можеха да го държат приклещен, докато действаха да неутрализират позициите по своите флангове. Беше само въпрос на време.
Григорий Смислов беше изтъргувал живота си за няколко безценни минути от тази стока. Сега беше ред на Смит. Трябваше да задържа стрелбата встрани от хеликоптера. Трябваше да протака смъртта си достатъчно дълго, за да даде на Вал и Ранди техния шанс.
Двете жени чуха внезапния, непрестанен трясък на стрелба зад станцията.
— Ранди?
— Влизай!
Щом Валентина се хвърли на пода зад пилотските седалки, Ранди хвърли едно око за последно на контролните уреди. Не й харесваше това, което вижда, особено нивата на акумулаторите. Но нищо нямаше да се подобри. Тя нагласи позицията за приток на гориво и запали стартера.
Отгоре, в силовия агрегат, турбините мудно започнаха да се завъртат въпреки дърпането и инерцията на студения метал. Едно роторно витло бавно се полюшна край нея, прекалено бавно. Ранди застави стрелките на тахометъра да се вдигнат в зелената зона на запалване. Амперажът на акумулатора просветна злокобно, докато разходът нарастваше.