Що се отнасяше до антракса, щеше да го остави добре замаскиран близо до път за извозване на трупи в канадските северозападни територии. След няколко месеца, след като суматохата утихнеше и след като договори продажбата на стоката, тя можеше да бъде изтеглена с камион. Това беше вторият план, за който не знаеше дори Михаил Влахович. Това означаваше да жертва и хората, които беше оставил на траулера, но така се случи. Той и от тях нямаше повече нужда. За момент устата на Кретек се разтегна в усмивка. Как го наричаха, „корпоративно съкращение“?
Търговецът на оръжие се облегна отстрани на кабината и се задържа срещу периодичната турбуленция от малката височина и пак потуши желанието си за цигара. Търговията по-скоро щеше да му липсва, но с продажбата на антракса нямаше да е разумно да продължава. Щеше да е прекалено богат, прекалено безучастен. Умният човек знаеше кога да каже стига.
Помощник-пилотът на „Хало“ изведнъж грубо изруга, докато гледаше през левия прозорец на кабината. Вече не бяха сами в небето. Успоредно на техния курс се движеше друг летателен апарат, на половин километър зад тях. Малкият светлоотразителен оранжев хеликоптер — същият, който бяха оставили на острова. Същият, който от прекалено бързане не унищожиха.
Кретек също изруга след помощника. Вече трябваше да си плаща за самодоволството.
Търговецът на оръжие се вмъкна обратно в товарното помещение. Като завъртя механизма за отваряне на аварийния изход от лявата страна, точно зад пилотската кабина, той се вкопчи за един парапет и с ритник изкърти вратата от рамката й.
— Да дойдат двама с картечници тук! — изрева той над фученето на въздушната струя. — И още по двама на всяка от другите врати. Размърдайте се, копелета! Движение!
„Лонг Рейнджър“ внимателно се придържаше към хълбока на тежкия летателен кран. Забавен от разклатения под корема му зловещ цилиндричен предмет, не беше трудно да настигнат „Хало“.
— Все едно куче преследва автомобил — размишляваше Валентина, докато оглеждаха гигантския хеликоптер руско производство. — След като веднъж хванеш проклетата машина, какво правиш с нея?
По-големият летателен апарат неотклонно продължаваше трудното си отстъпление от остров Уензди. Югоизточно на хоризонта се издигаха покритите с облаци очертания на следващата група полярни острови.
— Това не е хубаво, Джон — продължи тя и опря колене в пода до отворената странична врата. — Ако той се спусне на пределно ниска височина из архипелага, линията за далечно радарно проследяване никога няма да успее да го прихване сред плетеницата от острови и протоци. Ще е сляп късмет, ако изтребителите успеят да го намерят.
— Знам. Затова трябва да останем с него.
Ранди погледна назад през пилотската седалка.
— Само да ти кажа, Джон, че нямаме чак толкова голям запас от гориво.
— И това го знам.
Пак нямаха достатъчно възможности, а всяка минута и миля ги отвеждаше все по-навътре в заледената пустош на архипелага Кралица Елизабет, все по-далеч от съюзници и помощ.
— Внимавай! — възкликна Валентина. Във фюзелажа на „Хало“ внезапно се беше появил черен правоъгълник, а изкъртената врата се въртеше из въздуха надолу към паковия лед. — Отваря бойниците!
През отворената врата затанцуваха искри от пламък на дула и струйки дим се понесоха край хълбоците на тежкия кран. Ранди отговори, като рязко дръпна „Лонг Рейнджър“ встрани. Като се издигна и се наклони, тя постави своята по-малка, по-подвижна машина отгоре и зад защитата на хеликоптерните перки, като установи такава позиция, че стрелците на Кретек да не могат да стрелят, без да повредят собствените си ротори.
Под тях „Хало“ мудно се промъкваше, сякаш слон размахва бивните си към дебнещия го лъв, а контейнерът се олюляваше като махало в края на въжето.
— Няма ли да е чудесно, ако просто им се изплъзне и вземат, че го изтърват? — отбеляза Валентина.
— Хубава мисъл, но не можем да разчитаме на това — отвърна Смит. — Ранди, какви са шансовете ни да простреляме един от техните двигатели?
Блондинката поклати глава.
— Изобщо не са добри! Този хеликоптер е изработен по руски военни спецификации. Той е летящ танк, проектиран да поема много поражения в битка.
— Трябва да има някакво уязвимо място! — настояваше Смит.
Ранди навъсено се замисли.
— Може би стягащата гайка, която крепи главния ротор към хеликоптера. Ако успеете да прекъснете тягата на осовата предавка или да отчупите шарнирна връзка на перка, това може да свърши работа.
— Вал, пушката е твоя. Какво мислиш?
Историчката погледна с подозрение своя стар уинчестър.
— Не знам. Калибър .220 „Суифт“ е отличен убиец на хора, но не става за поразяване на техника. Има прекалено голяма скорост, но недостатъчно проникване.
— Можеш ли да го направиш? — настоя Смит.
— Поне мога да опитам. Обаче не обещавам. Ранди, закарай ни колкото можеш по-близо и по-стабилно.
Тя се намести на пода за стрелба от легнало положение. Като уви ремъка на модел 70 под лакътя си, тя се прицели през страничната врата, долепена до мерника.
Наредени почти един върху друг, „Лонг Рейнджър“ и „Хало“ се носеха с грохот в полярното небе, сякаш врана безмилостно тормозеше лешояд. В пилотската кабина на „Хало“ подът под краката на Кретек злокобно се олюляваше, а дъгообразното клатене на контейнера в края на въжето силно придърпваше летящия кран.
— Те стрелят по нас! — изрева контрабандистът в ухото на пилота. — Направи нещо! — Заради зейналите аварийни изходи във вътрешността на големия хеликоптер беше настанала бъркотия от бученето на вятъра и писъка на двигателите.
— Не мога да направя маневра с окачен товар — извика в отговор пилотът. — Единственият начин да ги избегнем е като прережем въжето!
В ръката на Кретек се появи автоматичен пистолет.
— Само опитай и ще те убия.
Както пилотът на „Хало“ добре знаеше, заплахата не беше фиктивна. Но заплахата, която идваше от онази щръклица с перки, също не беше фиктивна. В горната част на фюзелажа се чу удар от куршум и стържене.
— Издигай се, копеле! — сопна се Кретек. — Качи се над тях, за да им отвърнем!
Със стиснати зъби пилотът изви своя лост за управление на максимална бойна мощност, като натовари газовите турбини „Тумански“ до техния предел и изстреля показателите на тахометрите и температурните нива до червените им зони.
Ранди Ръсел накара „Лонг Рейнджър“ да танцува, като поддържаше неговата позиция и дистанция от тромавия „Хало“, сякаш беше свързан с него чрез невидим теглич. Пазеше се зад невидимия щит на роторното поле и отказваше да стане мишена на вражеската артилерия.
Валентина Метрас също стигна до предела на своите умения. С изкривени устни, озъбена от напрежение да се концентрира, тя работеше с модел 70 като с автомат, проследяваше целта, дърпаше затвора да изхвърли празните гилзи и стреляше мигновено, щом картината във визьора се нормализираше. Три пъти направи пауза, за да зареди нови патрони в пушката, но щом изпразни третия пълнител, тя свали оръжието, като клатеше глава.
— Не е добре, Джон — извика тя. — Улучвам, но проклетите куршуми просто се пръсват, щом ударят. Скоростта е много голяма. Няма да стане.
— Какво друго можем да опитаме?
Тя погледна нагоре към него от пода.
— Ще опитаме с пилотите. Макар че и там има същия проблем със скоростта и проникването. Първо ще трябва да гръмна предното стъкло и после да стрелям през дупката, за да стигна до хората.
— Ако това са възможностите ни, да действаме.
— Има още един проблем. — Тя пъхна ръка в джоба на якето си. Когато пак я извади и отвори пръсти, в дланта на ръкавицата й блещукаха три тънки, островърхи патрона. — Това е всичко. После кранчето секва.
— Както казах, щом това са възможностите ни… Ранди, вдигай ни нагоре.