– Звучиш като друг, когото познавам. – Всъщност, звучеше като всеки друг, когото познавах.
– Не ти давам обещания, които няма да спазя, и ти дадох копието. Те биха ти го взели. Дай им половин шанс и виж какво ще направят! Не идвай да ми хленчиш, когато те прецакат!
– Ще отида в манастира след няколко дни, Баронс – казах аз. Това беше предизвикателство. Беше като: „По-добре ми дай свободата, която искам!“. След всичко, което бях преживяла, чувствата ми към нещата се бяха променили. Той и аз бяхме партньори, не детектор и директор на ОС. А партньорите имат права. – Ще прекарам известно време там и ще видя на какво ще ме научат.
– Ще бъда тук, когато се върнеш. И ако старата жена се опита да те нарани, ще я убия.
Едва не промърморих „благодаря“, но се спрях.
– Знам, че няма мъже Шийте зрящи. – Той понечи да каже нещо, но преди да ми подхвърли съдържателен коментар, добавих: – Спести ми го! Знам, че си мъж и знам, че ги виждаш. Няма нужда да преговаряме това. Също така знам, че си суперсилен и че рядко докосваш копието. От колко време ядеш Ънсийли, Баронс?
Той ме зяпна за момент, после раменете му започнаха да се тресат, гърдите му да тътнат, тъмните му очи проблеснаха развеселено и той се разсмя.
– Това е напълно логично предположение – настръхнах.
– Да – каза той накрая, – така е. Стресна ме с логиката си. Но не е вярно.
Присвих очи.
– Може би затова Сенките не те ядат. Не са канибали, а ти си пълен с братята им. Може би не харесват тъмно месо.
– Е, намушкай ме! – каза той тихо.
Плъзнах ръка под якето и хванах дръжката на копието. Беше чист блъф. И двамата знаехме, че няма да го направя.
Телефонът зад гишето иззвъня. Вгледах се в тъмните очи на Баронс, докато телефонът звънеше и звънеше. Спомних си как го целувах, спомних си образите – пустинята, горещия убийствен вятър сироко, самотното момче, безкрайните войни. Чудех се дали ако го целуна отново, ще се озова в него отново. Телефонът звънеше. Хрумна ми, че може да е татко. Откъснах поглед с усилие, станах и грабнах телефона.
– Ало? – Не беше татко. – Крисчън! Здравей! Да, всъщност бих се радвала. Не, не, не съм забравила. Бях заета.
Имах други неща на главата си преди време, бях напрегната като пружина.
Но сега вече бях добре. Нещата се връщаха към нормалното. Бях Мак Лейн, Шийте зрящ, въоръжена до зъби с копие, ножове и фенерчета. Баронс беше... е, Баронс и търсенето на Шинсар Дъб се върнаха в натоварения ми график.
И тази вечер щеше да е хубава. Щях да я прекарам с добре изглеждащ млад шотландец, който е познавал сестра ми, и да науча това, което той знае.
– Ще бъда там след четирийсет минути. – Исках да се преоблека и да се освежа. – Не, няма нужда да идваш да ме взимаш. Ще дойда. Не се тревожи, ще се оправя.
– Среща ли, госпожице Лейн? – попита Баронс, когато затворих. Беше неподвижен. Всъщност за момент не бях сигурна, че диша. – Мислиш ли, че е подходящо при сегашното състояние на нещата? Има Ловци навън.
Свих рамене.
– Те се страхуват от копието ми.
– Лорд Господар е навън.
Дарих го със суха усмивка.
– Тогава всичко е наред. Знам, че няма да ме оставиш да умра.
Той ми отвърна с полуусмивка, още по-суха.
– Сигурно е нещо сериозно, щом си струва заради него да ходиш вечер по улиците на Дъблин.
– Така е. – Не му казах, че е бил приятел на сестра ми. Нито Баронс, нито аз давахме доброволно информация един на друг. Оставяме се да врим в кашите, дето сме забъркали. Денят, в който той спре и аз ще спра.
– Трябва ли да ти определя вечерен час? – присмя се той.
– Опитай! – рекох и тръгнах към междинните врати. Щях да измия лицето си, да мацна малко руж, спирала, блясък за устни и да облека нещо красиво и розово. Не защото мислех за това като за среща. Не. Скоти познаваше сестра ми и вероятно знаеше това-онова за нас, какво представляваме, но не можеше да живее в моя свят. Беше твърде опасно за средностатистически човек, дори за такъв, въоръжен с малко познание.
Исках да нося розово, защото знаех, че бъдещето ми изобщо не е светло. Исках да се издокарам и да нося кокетни обувки, защото светът ми имаше нужда от повече красота, за да се противопостави на грозотата в него. Исках да нося розово, защото мразех сивото, не заслужавах бяло и ми бе писнало от черно.
Когато стигнах до междинните врати, спрях.
– Джерико!
– Мак!
Поколебах се.
– Благодаря ти, че спаси живота ми! – казах и се плъзнах през вратата. Преди да я затворя, добавих тихо: – Отново.