Поех дълбоко дъх, изпънах рамене и отворих вратата. Когато челната светлина обля коридора, Сенките повториха мазното си отдръпване.
Сенките съществуват във всевъзможни форми и размери. Някои са малки и слаби, други са високи и широки. Нямат истинска същност. Трудно се различават от мрака, но щом знаеш какво да търсиш, можеш да ги забележиш, ако си Шийте зрящ. Те са зони, по-тъмни и по-плътни, и излъчват злост. Движат се много наоколо, сякаш са гладни и неспокойни. Не издават шум. Баронс каза, че не са особено съзнателни, но когато веднъж размахах юмрук към една от тях, тя настръхна срещу мен. Това е достатъчно съзнателно, за да ме тревожи. Те ядат всичко живо – хора, животни, птици, та дори червеите в земята. Когато завземат някой квартал, го превръщат в пустош. Кръстих тези пустеещи пейзажи Мрачни зони.
– Мога да го направя. Лесна работа! – рекох. Прегръщайки лъжата, насочих фенерчетата и пристъпих в коридора.
Беше лесна работа. Оказа се, че електричеството не е спряло, ключовете бяха натиснати. В началото си проправях внимателно път от копче на стена до лампа, но щом осъзнах, че Сенките твърдо стоят извън обхвата на пряката светлина, добих увереност. Дори в коридора без прозорци, тънещ в пълен мрак, фенерчетата къпеха тялото ми в бяло сияние, което ме предпазваше. С всеки натиснат ключ все повече Сенки се събираха накуп, петдесет или повече от тях, натъпкани в мрака, докато ги принуждавах да отстъпват, включвайки лампа след лампа.
Когато стигнах до площадката на първия етаж, се чувствах наистина самонадеяна с моите способности да прочистя магазина от нашествието на Ънсийли.
Пристъпих бързо в задния салон, отправяйки се към ключа на лампата на отсрещната страна. След три стъпки влажен бриз разроши косата ми. Обърнах фенерчето в тази посока. Един прозорец беше отворен към уличката зад „Книги и дреболии „Баронс“. Истината бе неизбежна – вътрешните и външните светлини бяха изключени и един прозорец беше отворен? Някой се опитваше да ме убие.
Закрачих към прозореца и се проснах с главата напред през една отоманка, която не трябваше да е там. Фенерчетата ми се разлетяха във всички посоки, хвърляйки замайващи кръгове светлина, докато се премятаха неконтролируемо по пода. Сенките изригнаха като паникьосани гълъби, тъпчейки се през отворения прозорец към убежището на нощта.
Ха! Прав им път! Сега трябваше само да тръшна прозореца след тях.
Изправих се с мъка на ръце и колене и замръзнах на място – с лице в... ъ-ъ... мрака, където нямаше лице, с една Сянка, която не беше избягала. А не беше и от малките. Беше се изкривила, за да заеме мрака между фенерчетата, усукана като змия около, под и над лъчите им. Не исках да мисля за ужасно бързите рефлекси, които трябваше да има, за да успее. На места беше висока до тавана, поне шест метра дълга и пулсираше като черен рак, притискайки границата между светлината и мрака.
Вдишах рязко. Веднъж видях една да изпробва светлината. Не се задържах достатъчно, за да науча крайния резултат от теста. Промърморих пламенна молба да е получила двойка. Фенерчетата ми бяха пръснати по пода. Две светеха към мен отляво и отдясно. Бях достатъчно далеч между двете, така че комбинираният басейн от светлина едва да къпе цялото ми тяло, но ако се придвижех към едно от тях, лъчът щеше да се свива колкото повече приближавах и щеше да остави големи части от мен в мрак. Не можех да поема такъв риск с тази ненормално агресивна, гигантска Сянка, надвесена над мен.
Докато се гушех там, тя протегна мастилени пипала напред – едно към косата ми, осветена слабо, другото към пръстите ми.
Дръпнах ръка назад, извадих кибрита от джоба си и запалих клечка. Острата миризма на сяра напои влажния въздух.
Пипалата се отдръпнаха.
Трудно е да се каже за нещо, което няма лице, но мога да се закълна, че ме изучаваше, търсейки слабостта ми. Кибритената клечка изгаряше между нас. Пуснах я на пода и запалих друга. Нямаше как да съблека якето си, за да го запаля, без ръцете ми и части от тялото ми да се окажат в опасния мрак. По същия начин отоманката, в която се бях препънала, беше твърде далеч зад мен, за да ми свърши работа.
Но... безценният персийски килим под мен бе започнал да тлее. Духнах нежно върху въгленчетата от изпуснатата кибритена клечка. Запали се.
Ако Сенките изобщо се кикотеха, тази го направи. Кълна се, усетих подигравката ù. Наистина се надявах да греша. Наистина се надявах да не са способни на сложна мисъл.