Запътих се обратно надолу по стълбите и навън към гаража. Дъждът бе спрял, но небето все още бе забулено от буреносни облаци, а зората бе обещание, на което не бих повярвала, дори да не бях преживяла двайсет и две години от живота си. Долу на уличката вляво Сенките неспокойно оформяха и променяха мрака по ръба на изоставения квартал.
Пернах ги назад. С две ръце.
Изпробвах вратата на гаража. Заключена, разбира се.
Отидох до най-близкия затъмнен прозорец и го разбих с дръжката на фенерчето. Звънът от счупеното стъкло успокои душата ми. Не звънна аларма.
– На ти, Баронс! Предполагам, че светът ти не е толкова съвършено контролиран все пак – рекох. Сигурно го пазеше като книжарницата срещу други заплахи, но не срещу мен. Отчупих назъбените краища, за да не се порежа, промуших се през рамката и тупнах на пода.
Включих осветлението, после просто постоях там около минута, ухилена като идиот. Бях виждала колекцията му и преди, дори се бях возила в няколко от колите, но гледката на всички заедно, една блестяща фантазия след друга, е истинска треска за някой като мен.
Обичам колите.
От гладки и спортни до приклекнали и мускулести, от луксозни седани до високоскоростни купета, от последна дума на техниката до неподвластни на времето класики – аз съм фанатик на тема коли. А Баронс ги притежава до една. Е, може би не всичките. Още не съм го виждала да кара бугати – хиляда и три конски сили и един милион долара цена едва ли мога да очаквам, но той има почти всяка кола от мечтите ми, чак до един стингрей, оцветен не в какво да е, а в британско състезателно зелено.
Там черно мазерати, приклекнало до Улф Кунташ. Тук червено ферари, готово да замърка, до... – усмивката ми умря на мига – черния майбах на Роки О’Баниън, напомнящ ми за смъртта на шестнайсет мъже. Това не трябваше да се случва с хора, които не заслужават да умрат, и поне част от вината тежеше на моята съвест. Шестнайсет умрели, които бях чествала, защото ми бяха откупили временно отлагане на екзекуцията.
Как се справяте с такива противоречиви чувства? Тук ли се предполага да порасна и да започна да мисля разделно? Дали разделното мислене е просто друг начин за делене на греховете ни, разпределяйки няколко тук, други там, като разбутваме вътрешната си подредба, за да скрием трети и да можем да продължим да живеем с тежестта на всеки от тях поотделно, защото заедно биха ни удавили?
Изтласках всякакви мисли за коли от ума си и започнах да търся врати.
Гаражът някога е бил търговски склад и нямаше да съм изненадана, ако заемаше почти цяла пряка. Подовете бяха от изгладен бетон, стените представляваха бетонни панели, гредите и трегерите бяха от стомана. Всички прозорци бяха боядисани в черно – от стъклените панели до тавана до двойните прозорци на нивото на земята при вратите, един от които бях разбила. Гаражът имаше един-единствен портал за разтоварване.
Освен него и купчина коли, нямаше нищо. Нито стълбища, нито килери, нито капаци в пода, скрити под гумени постелки. Знам. Погледнах, нямаше нищо.
И къде бяха трите подземни нива и как трябваше да стигна до тях?
Стоях насред огромния гараж, заобиколена от една от най-красивите колекции на коли в света, скрита на невзрачна уличка в Дъблин, и се опитвах да мисля като странния му собственик. Беше безполезно усилие. Не бях сигурна, че има мозък. Може би на мястото му имаше само студен ефикасен микрочип.
По-скоро
почувствах
, отколкото чух шума като тътен в стъпалата ми.
Кривнах глава и се заслушах. След миг паднах на ръце и колене, избърсах тънкия слой прах от пода и притиснах ухо към студения бетон. Далеч под мен в недрата на земята нещо виеше.
Звучеше подивяло, животински и от този вой всички фини косъмчета по тялото ми настръхнаха. Затворих очи и се опитах да си представя устата, способна да издаде такъв звук. Нещото продължи да вие отново и отново, всеки смразяващ душата вой продължаваше минута или повече, отекваше нагоре по бетонния си гроб.
Какво имаше
долу?
Що за създание притежаваше такъв капацитет на белите дробове? Защо издаваше такъв звук? Беше по-мрачен от стон на отчаяние, по-празен от погребална песен, беше безрадостното, измъчено виене на нещо, за което нямаше спасение, нещо изоставено, изгубено, осъдено на агонията на ада без начало или край.
Кожата на ръцете ми настръхна.