– Не се тревожи! Къде беше?
Разказах му за Гарда, за деня, който прекарах в управлението, и за това, че О’Дъфи е мъртъв.
– И мислят, че си срязала гърлото на мъж, почти два пъти по-едър от теб? – той се изсмя. – Това е абсурдно.
Внезапно дълбоко спокойствие обзе ума ми. Не бях казала на Баронс как е умрял О’Дъфи.
– Да, ами… – разфучах се – знаеш какви са ченгетата. Между другото,
ти
къде беше напоследък? Имах нужда от помощ няколко пъти за последните двайсет и четири часа.
– Изглежда, си се справила достатъчно добре и сама. И новият ти приятел
В’лане
ти е помогнал – каза името по такъв начин, сякаш принцът бе скоклива малка фея, а не мъжествен, смъртоносно прелъстителен Фае. – Какво е станало с прозореца отзад?
Нямах намерение да признавам на човек, който вече знаеше как е умрял О’Дъфи, че знам за чудовището под гаража. Свих рамене.
– Не знам. Какво?
– Счупен е. Чу ли нещо миналата нощ?
– Ръцете ми бяха пълни, Баронс.
– Със Сенки, не с В’лане, надявам се.
– Ха!
– Не си била в гаража ми, нали?
– Не.
– Не би ме лъгала, нали?
– Не, разбира се – отвърнах. Не повече, отколкото ти би ме излъгал, не добавих. Честност между крадци и така нататък.
– Е, тогава лека нощ, госпожице Лейн! – той наклони глава и тихо мина през междинните врати към задната част на сградата.
Въздъхнах и започнах да събирам различните книги и дреболии, които съборих от масичката. Не можех да накарам ума си да приеме мисълта, че Фиона се е промъкнала през нощта и е изключила всички светлини. Да ме прогони, петунията ми! Тази жена искаше да умра. Не можех да си представя някой, който познава Баронс достатъчно добре, да развие толкова силни чувства към него. И все пак знаех, че има нещо между тях двамата, дори да беше само близостта и чувството за притежание, постигнати вследствие на дълго сътрудничество.
От задната част на сградата се чу вой на ярост. Миг по-късно Баронс нахлу през междинните врати, влачейки персийски килим зад себе си.
– Какво
е
това? – попита той.
– Килим? – примигнах, мислейки що за тъп въпрос.
– Знам, че е килим. Какви са
тези
неща? – той тикна килима под носа ми, мушкайки пръст в дузина прогорени места.
– Изгорено?
– Изгорено от изпуснати кибритени клечки ли, госпожице Лейн? Клечки, които може би някой е изтървал, докато е флиртувал с гибелно Фае, госпожице Лейн? Имаш ли някаква представа каква е
цената
на този килим?
– Гибелно? Мили Боже, английският да не е втория ти език? Трети? Само някой, учил английски от речник, би използвал такава дума.
– Пети – изръмжа той. – Отговори ми!
– Не повече от живота ми, Баронс. Нищо не струва повече от живота ми.
Той ме изгледа свирепо. Вдигнах брадичка по-високо и го изгледах свирепо и аз.
С Баронс имаме уникален начин на общуване. Водим малки, безсловесни разговори, в които казваме с очи всички онези неща, които не казваме с уста, и се разбираме идеално.
Аз не казах: „Ти си
такъв
тесногръд задник!“.
А той не каза: „Ако отново прогориш някой от килимите ми за четвърт милион долара, ще ти го смъкна от кожата“. И аз не казах: „О, скъпи, това не би ли ти харесало?“. Той не каза: „Порасни, госпожице Лейн! Аз не взимам малки момиченца в леглото си“, а аз не казах: „Не бих отишла там дори да беше единственото безопасно място от лорд Господар в цял Дъблин“.
– Може да размислиш някой ден – гласът му беше нисък, напрегнат и почти гърлен.
Ахнах.
– Какво? – попитах. Присъщо за нашите безсловесни игри бе мълчаливото съгласие никога да не издигаме тези разговори на словесно ниво. То беше единствената причина да участваме в тях.
Той ме дари с хладна усмивка.
– Че няма нищо по-ценно от живота ти, госпожице Лейн. Някои неща са. Не слагай твърде висока премия за него. Може да съжаляваш.
Той се обърна и си тръгна, влачейки килима след себе си.
Отидох да си легна.
На следващата сутрин се събудих, демонтирах саморъчната аларма срещу чудовища, отворих вратата и намерих малък телевизор с вграден видео и DVD плейър в коридора.
Манна небесна! Мислех, след като Фиона вече я няма, да задигна този, който тя държеше зад гишето. Сега нямаше нужда.
Имаше касетка до него.
Вкарах телевизора в стаята си, включих го в контакта, пъхнах касетата и го пуснах. Програмата вече беше настроена.
Трепнах и го изключих отново. Ритнах стол.
Всеки път, щом помислех, че ставам по-умна, осъзнавах, че току-що съм направила нещо глупаво. Татко казва, че има три вида хора на света. Тези, които не знаят и не знаят, че не знаят. Тези, които не знаят, но