знаят
, че не знаят. И тези, които знаят и знаят колко много още не знаят.
Тежко е, знам. Май най-после преминах от незнаещите, които не знаят, към незнаещите, които знаят.
Баронс имаше охранителни камери в гаража. Просто ми беше дал касета със запис как влизам с взлом.
Пет
Пернах табелата, смело надписана с яркорозов маркер (лятно работно време на „Книги и дреболии „Баронс“ – 11:00 до 19:00 от понеделник до петък, пишеше там), и заключих предната врата, напълно доволна от себе си.
Току-що бях завършила първия ден на новата си работа.
Досега барманството беше единственото ми търговско умение, но разширих служебните си хоризонти и вече можех да добавя „продавач“ към автобиографията си. Възможността да изкарвам пари дойде сама и нямах намерение да я оставя да ме подмине. Баронс ми предложи работата снощи – „Освен ако не искаш да застанеш на касата, госпожице Лейн“ – каза.
Само след един ден установих, че работата е много по-комплексна, отколкото просто да маркирам случайните покупки. Трябваше да се грижа за склада, да правя специални поръчки, да поддържам счетоводството и да помагам на клиентите да намират неща, които не са знаели, че искат.
Магазинът предлагаше страхотни неща, но имаше и такива, които определено имаха нужда от промяна. Някои от списанията трябваше да се махнат. Нямаше да си губя скъпоценното време да гоня момчета от секцията „Мъжки интереси“. Секцията „Женски интереси“ имаше сериозни недостатъци. Възнамерявах да добавя още скъпи модни списания, както и някои наслади за окото, а и магазинът определено имаше нужда от по-празничен подбор от принадлежности за писане. Яркорозовият маркер беше мой. КДБ („Книги и дреболии „Баронс“) предлагаше единствено основните писалки плюс няколко превзето изглеждащи калиграфски комплекта – от онзи сорт, които отнемат цяла вечност, за да напишеш една-единствена буква. Баронс очевидно не разбираше, че съкращенията ДСГС1, ПМСМ2, ИСШ3 са новият начин на писане, а в свят, в който всичко е висока скорост и безжичен интернет, никой вече не иска dial-up.
Причините да приема работата бяха две. Накрая щяха да ми свършат парите и това щеше да стане съвсем скоро. А ако Гарда продължеше разследването, можех да изтъкна работата като причина за удължения ми престой в Дъблин. Обучавам се как да управлявам собствената си книжарница в Щатите, щях да им кажа.
Удълженото работно време, което Фиона наложи неотдавна, беше абсурдно. Нямаше начин да работя по единайсет часа на ден. След като поех отговорността за книжарницата, взех първото си административно решение, като определих ново работно време. Щях да отварям достатъчно късно, за да мога или да спя, или да използвам сутрините, за да се грижа за лични неща. Що се отнася до състоянието на света, бях решила, че то не е мой проблем.
Да отмъстя за Алина (единствена моя кръвна роднина, доколкото знаех, въпреки че нямаше да се гмурна в тези мътни води, нито щях да се обадя у дома точно сега) бе моят първи и единствен приоритет. Е, както и да остана жива.
Днес имах двайсет и седем клиенти, без да броим момчетата, които изгоних. Използвах добре времето си между тях и тъкмо започнах да подреждам снимките, които намерих в къщата на лорд Господар, тези на Алина във и около Дъблин, в нов дневник, който свих от колекцията ръчно подвързани кожени дневници, дето се продаваха в КДБ. Алина.
Боже, защо? Исках да закрещя на тавана. Защо тя? Имаше милиони мръсници в десетки страни по света, защо не беше взел някой от тях? След като вече знаех, че съм осиновена, бях обидена на Бог двойно. Другите хора имаха много роднини. Аз бях имала само една.
Щеше ли да спре да ме боли? Щеше ли някога да спре да ми липсва? Щях ли някога да изживея друг ден без това издълбано място в душата си, което имах отчаяна нужда да запълня с нещо – каквото и да е? За съжаление, дупката бе с формата на Алина и нищо друго нямаше да пасне.
Но... може би отмъщението щеше да смекчи ръбовете ù. Може би смъртта на копелето, което я бе убило, щеше да ги направи по-малко остри, по-малко назъбени и щях да спра да се порязвам на тях.
Подреждането на снимките на Алина в новия дневник беше опреснило скръбта от загубата ù. Вследствие на всичко, което ми се случваше напоследък, се събудих само един или два пъти без мигновената, смазваща мисъл: „Алина е мъртва. Как ще изкарам деня?“ да се мъдри на върха на ума ми. Мислех за неща като: „Обрах мафиот вчера и той ще ме убие“, „Вампирите са истински, кой да повярва?“ или пък: „Боя се, че Баронс е бил приятелят на сестра ми“. Такива неща. Преди седмица бях отстранила окончателно последната мисъл, за мое облекчение.