– Значи тази Велика повелителка е ръководила нещата?
Той кимна.
– Съществува ли все още?
– Човек би очаквал кръвната линия, която командва Шийте зрящите от хилядолетия да е запазила знанията.
Това беше уклончив отговор, който не исках да приема.
– Какво значи това? Знаеш или не дали има такава повелителка и ако има, къде е?
Той сви рамене.
– Ако има, самоличността ù е строго пазена.
– Значи има нещо, което не знаеш. Удивително!
Той се усмихна леко.
– Върши си работата, госпожице Лейн! Ти може да си престъпно млада, но нощта не е.
Моята работа изискваше да направя бърз преглед на църквата, а когато свършех със спартански голия параклис, да премина покрай гробовете нагоре и надолу по алеите и около мавзолеите, за да търся с вътрешна антена, която не знаех, че притежавам, и да събирам неща, които допреди няколко седмици не вярвах, че съществуват.
Оставих небелязаните гробове зад църквата за накрая. Бях въоръжена до зъби с фенерчета, въпреки че знаех, че тук няма Сенки. Където се настанят Сенки, няма цвърчене на щурци в нощта, тревата не се движи, а клоните на дърветата блестят голи и бели като стари кости.
Очаквах разходката ми из гробището през нощта да е плашеща. Не очаквах стихналият свят на човешките мъртъвци да е успокояващ и тих. Но тук имаше безспорна синергия4. Естествената смърт беше част от живота. Само неестествената смърт, като на Алина, се противопоставяше на реда на нещата и изискваше възмездие, балансиране на везните на космическо ниво. Четях надписите, докато минавах. Епитафиите, неизбелели от времето, бяха прочувствени и топли. Имаше голям брой осемдесетгодишни и дори столетници, погребани тук. По тези места животът някога е бил прост, добър и необичайно дълъг, особено за мъжете.
Баронс чакаше в колата. Можех да го видя в профил как говори по мобилния си телефон.
Намирането на Обект на силата, или ОС, накратко, не е талант, който всеки Шийте зрящ има. Според думите на Баронс той е доста рядък. Алина също го е притежавала, затова лорд Господар я е използвал.
Не мислете, че не виждам приликите между нас! Сестра ми и лорд Господар, Баронс и аз. Разликата е, че аз не вярвам Баронс да се стреми да унищожи човечеството. Мисля, че не му пука особено за човечеството, но в същото време няма дълбоко желание да ни види заличени. Другата разлика е, че не се е опитвал да ме прелъсти и аз не съм влюбена в него. Умът ми е чист относно това, което правя, и защо. А ако някой ден науча, че Джерико Баронс е убил О’Дъфи, защото се е бъркал в живота му и е един от лошите, е... ще пресека този мост, ако и когато стигна до него.
Отмъщението е най-добро студено. Никога не съм разбирала този израз, но мисля, че най-после го схванах. Точно сега съм неопитна и с гореща глава. Трябва да науча повече за Фае и за това какво представлявам аз. Трябва да бъда по-хладна, по-умна, по-корава и по-силна и да събера по-добър арсенал, преди да се захвана с отмъщението. Трябват ми повече ОС като копието. Трябва ми Баронс. Той е безкраен източник на информация и знае всички точни места, на които да търся. Като това гробище например. Никога нямаше да разбера, че съществува или какво е било някога. Не знам основни неща за моето наследство и почти нищо за историята на Ирландия. Престъпно млада, беше ме обвинил и не можех да споря. Но можех да се променя.
Пристъпих в сенките зад църквата, размахвайки фенерчетата наляво и надясно. Тази част от гробището бе оградена от ниска, рушаща се каменна стена, която се бе грижила сама за себе си от години. Никакъв градинар не се бе трудил тук. Тревата бе висока и гъста и нито едно цвете не нарушаваше скованата бледност на множество малки грамади, занемарени под тежките клони на дъб и на тънките вейки на тис. Счупена порта от ковано желязо висеше от една панта, която изскърца с ръждив протест, когато я отворих и пристъпих вътре.
Дотук с моите таланти! Бях до бедрата в трева и се препънах в проклетото нещо, преди да го усетя.
В моя защита мога да кажа, че не беше останало много.
– Какво е това? – попитах ужасена Баронс.
Когато се препънах в чудовището, изпищях достатъчно дълго, за да събудя мъртвите. Баронс дойде тичешком.
Беше безформена буца в краката ни, неподвижна, с изключение на случайни, ужасни потръпвания.
– Смятам, че това са остатъци от Момче носорог – каза Баронс бавно.
– Какво е станало с него?
– Смятам, госпожице Лейн, че нещо го е... глозгало.
– Какво, за бога, яде Момчета носорози? И защо?
Той ми хвърли поглед и бях шокирана да видя, че и той самият изглеждаше стреснат, което бе извънредна проява на чувства за Баронс.