– Трябва да е било друго Фае – рече ужасен. – Нищо човешко не би могло да повали едно от тези неща и определено не би имало причина да го яде. Колкото до защо – нямам представа. То е срещу всичко, което е Шийте. Фае не се нападат едни други. Дори най-нисшите от Ънсийли биха го сметнали за варварство, за мерзост. Глутници Фае биха се обърнали срещу извършителя.
– Ще умре ли? – попитах. Толкова малко беше останало от него. Но все пак живееше и агонията му бе очевидна.
– Не, освен ако не го намушкаш с копието си, госпожице Лейн.
– Няма ли накрая да се регенерира, или нещо такова? – попитах. Липсваха му основни части.
– Не. Само кралските касти имат тази сила. Ще съществува в тази форма завинаги, освен ако някое от собствената му раса не се препъне в него и не го съжали, което е малко вероятно. Или ако ти не го направиш – усещах тежкия му поглед върху себе си. – Кажи ми! Съжаляваш ли го?
Взрях се в тъмните му очи. Понякога изглеждаха бездънни, не съвсем човешки. И сега изглеждаха точно така.
– Кажи ми, госпожице Лейн, ще тръгнеш ли? Ще го оставиш ли да страда цяла вечност? Или ти си ангел на милосърдието?
Прехапах устна.
– Какво ще бъде? След като знаеш, че едно от тези неща е убило сестра ти. Може би не Момче носорог, но определено един от неговите братя.
– Лорд Господар е убил сестра ми – отвърнах. Бях сигурна в това.
– Така казваш ти. Той не е Фае, а белезите по тялото на сестра ти са от Фае.
И това беше вярно. Но все пак, ако той не бе извършил убийствения удар, със сигурност го бе организирал. Присвих очи. Баронс ме изпитваше. Нямах представа каква е извратената му представа за оценка. Знаех само какво трябваше да направя. Има синергия в живота и в смъртта, а това не се вписваше.
Измъкнах копието от ботуша си и го забих в Момчето носорог. Баронс се усмихна, но не знаех дали ми се присмиваше за това, че съм слаба, или ми се смееше, че съм състрадателна. Майната му! Това беше моята съвест, с която трябваше да живея.
Докато напускахме гробището, направих грешката да погледна назад.
Обвитото в черно привидение стоеше там и ме гледаше, черните гънки шумоляха, една призрачна ръка държеше портата. Мракът му беше огромен като нощта. И точно като нощта то бе навсякъде около мен, притискаше ме, галеше ме, опознаваше ме.
Извиках и се спънах в един нисък надгробен камък. Баронс хвана ръката ми и ме спаси от лошо падане.
– Какво има, госпожице Лейн? Пристъпи на съжаление? Толкова скоро?
Поклатих глава.
– Погледни към портата! – казах сковано. Никога не ми се беше появявало, когато някой друг е наоколо.
Баронс се обърна, огледа старото оградено гробище няколко мига, после погледна отново към мен.
– Какво? Не виждам нищо.
Обърнах се и погледнах. Беше прав. Нямаше го. Разбира се. Трябваше да се сетя. Въздъхнах.
– Предполагам, че просто съм малко уплашена, Баронс. Това е. Да си вървим у дома! Тук няма нищо.
– У дома ли, госпожице Лейн? – попита. Дълбокият му глас бе леко развеселен.
– Трябва да го наричам някак – казах навъсено. – Казват, че домът е там, където е сърцето. Мисля, че моето е обвито в сатен и е на два метра под земята.
Той ми отвори вратата – от страната на шофьора.
– Да прогоним ли част от това младежко угризение, госпожице Лейн? – попита и ми предложи ключовете. – Недалеч оттук има път, който продължава с километри през напълно безлюдни части – тъмните му очи проблеснаха. – Дяволски завои. Никакво движение. Защо не ни повозиш малко?
Опулих очи.
– Наистина ли?
Той вдигна една къдрица от челото ми и аз потръпнах. Баронс имаше силни ръце с дълги, красиви пръсти и мисля, че притежаваше някакъв електрически заряд, защото всеки път, щом ме докоснеше, през тялото ми се изстрелваше нежелан трепет. Взех ключовете от ръката му, като внимавах да не докосвам кожата му. Дори да забеляза, го остави без коментар.
– Опитай се да не ни убиеш, госпожице Лейн!
Плъзнах се зад волана.
– Вайпър, SR10, купе, шест скорости, V-образен двигател с десет цилиндъра, петстотин и десет коня при 5600 оборота в минута, от нула до сто за 3,9 секунди – избъбрих щастливо. Той се засмя.
Опазих ни живи. Едва.
Мисля, че в човешката природа е заложено да свива гнездо. Дори бездомниците си запазват специална пейка в парка или място под моста и го покриват с предмети, плячкосани от нечий боклук. Всички искат свое безопасно, топло, сухо място в света и ако нямат, ще направят всичко по силите си, за да си го създадат с това, което имат.