Трябваше да го накарам да отлети у дома веднага и без това, за което беше дошъл – мен.
– Какво е станало с лицето ти, Мак? – беше първият въпрос, който татко ми зададе, след като инспектор Джейни си тръгна. Оставаха два часа до затварянето, но аз сложих табелата и забодох до нея бележка, на която пишеше: „Съжалявам, затворих рано. Моля, елате утре!“.
Отведох го до задната част, където минувачите не можеха да видят от рафтовете, че още има хора вътре, пипайки нервно косата си. Беше едно да излъжа полицията, съвсем друго да лъжа мъжа, който ме бе отгледал, който знаеше, че мразя паяци и обичам плодов сладолед с лакта, фъстъчено масло и бита сметана отгоре.
– Инспектор Джейни казва, че си паднала по стълбите.
– Какво още ти казва инспекторът? – попитах. Какво още трябваше да се опитам да обясня?
– Че полицаят, разследвал случая на Алина, е бил убит. Прерязали са му гърлото. И че е идвал да те види в деня, когато се е случило. Мак, какво става? Какво правиш тук? Какво е това място? – той огледа наоколо. – Работиш ли тук?
Разказах му, без да издавам нищо. Осъзнала съм, че ми харесва в Дъблин, му казах. Предложили са ми работа, която върви с квартира, затова съм се преместила в книжарницата. А възможността да остана и да работя в Ирландия ми позволява да притискам новия полицай, разследващ случая на Алина. Да, паднала съм по стълбите. Пила съм няколко бири и съм забравила колко по-силна е тяхната „Гинес“ в сравнение с нашата. Не, не зная защо инспектор Джейн няма много високо мнение за мен. Дадох на татко същото извинение за посещението на О’Дъфи, което пробутах на Джейни. За да го направя по-убедително, разкрасих разказа с това колко бащински и мил е бил О’Дъфи и каква услуга ми е направил, като се е отбил. Престъпността е много висока в Дъблин, казах на татко; чувствах се ужасно от смъртта на О’Дъфи, но полицаи умират по време на работа непрекъснато, а Джейни просто се прави на петуния за пред мен.
– А косата ти?
– Не ти ли харесва? – попитах. Беше трудно да симулирам изненада, когато и аз самата я мразех. Липсваше ми тежестта ù, различните начини, по които можех да я нося, отскачането, когато вървях. Бях благодарна, че не ме видя, когато носех шините.
Той ме изгледа.
– Шегуваш се, нали? Мак, бебче, твоята красива коса, дълга и руса като на майка ти... – гласът му се изгуби.
Ето това беше. Погледнах го право в очите.
– Коя майка, татко? Мама? Или другата, нали знаеш? Която ме е оставила за осиновяване?
– Искаш ли да потърсим вечеря, Мак?
Мъже! Всички ли бягат по първа линия на защита?
Поръчахме храна. Не бях яла хубава пица цяла вечност, започваше отново да вали и нямах настроение да излизам. Аз поръчах, татко плати точно както едно време, когато животът бе прост, а тате бе винаги до мен, за да бъде на моята среща в петък вечер, когато последното ми гадже се окажеше идиот. Взех картонени чинии и салфетки от запасите на Фиона зад касата. Преди да седнем с пицата, включих всички външни лампи и запалих уютен газов огън. Засега бяхме в безопасност. Трябваше да го държа в безопасност до утре сутринта, когато щях някак да го кача на самолет и да го пратя у дома.
Пазех в себе си една щастлива мисъл през цялото време. Хващах се за нея в най-мрачните си мигове. Когато всичко свърши, ще се върна в Ашфорд и ще се престоря, че нищо не се е случило. Ще си намеря мъж, ще се омъжа и ще имам бебета. И имам нужда и двамата ми родители да ме чакат у дома, защото ще направя малки момиченца Лейн и отново ще бъдем семейство.
Поддържахме лек разговор по време на вечеря. Той ми каза, че мама все още е потънала в скръб и че не говори с никого. Не му харесваше това, че я е оставил, но я беше завел при баба и дядо, а те се грижеха много добре за нея. Да говорим за мама бе твърде болезнено, затова обърнах разговора към книгите. Татко обичаше да чете като мен и знаех, че според него има много по-лоши места, на които може да ме намери да работя, например в друг бар. Говорихме за нови издания. Разказах му за някои от плановете си за магазина.
Когато вечерята свърши, избутахме чиниите назад и се загледахме предпазливо.
Той започна сериозно:
– Знаеш, че майка ти и аз те обичаме – и аз го накарах да замълчи. Знаех. Нямах никакви съмнения по тази точка. Бях принудена да приема толкова много през последните няколко седмици, но да се примиря с откритието, че Лейн не са мои биологични родители, не ми отне толкова време, колкото очаквах. Познанието бе разтърсило света ми, брутално бе променило начина ми на мислене, но независимо чия сперма и чия яйцеклетка бяха довели до моето зачеване, Джак и Рейни Лейн ме бяха отгледали с повече любов и непоколебима подкрепа, отколкото повечето хора получават през целия си живот. Ако биологичните ми родители бяха живи някъде там, те бяха вторият ми комплект.