– Знам, тате. Просто ми разкажи!
– Как откри, Мак?
Разказах му как една стара жена заяви, че съм някоя друга, че кафяви и сини очи не правят зелени, как се обадих в болницата да проверя акта си за раждане.
– Знаехме, че този ден може да дойде – каза. Прокара ръка през косата си и въздъхна. – Какво искаш да знаеш, Мак?
– Всичко – казах с тих глас. – До последната подробност.
– Няма много.
– Алина беше моя биологична сестра, нали? – той кимна.
– Тя беше почти на три, а ти нямаше и година, когато двете дойдохте при нас.
– Откъде дойдохме, татко?
– Не ни казаха. Всъщност не ни казаха буквално нищо, докато в същото време изискваха много.
„Те“ бяха хора от църква в Атланта. Мама и татко не можели да заченат и били в списък за осиновяване, толкова дълъг, че почти се отказали. Но един ден им се обадили, че две деца са оставени в църква в центъра, а приятелка на приятелка на сестрата на пастора познавала техния адвокат, който предложил семейство Лейн. Не всички двойки били склонни да приемат или имали финансовата възможност да се грижат за две малки деца едновременно, а в дългия списък с изисквания на биологичната майка пишело децата да не се разделят. Тя също така настоявала, ако двойката осиновители вече не живее в селски район, да се премести в малко градче и да се съгласи никога да не живее във или близо до голям град.
– Защо?
– Казаха ни само това, Мак. Можехме да го приемем или да се откажем.
– И не помислихте, че е странно?
– Напротив. Беше изключително странно. Но с майка ти толкова много искахме да имаме деца, а не можехме. Бяхме млади и влюбени и бяхме готови да направим всичко, за да имаме собствено семейство. След като и двамата поначало бяхме от малки градчета, го приехме за знак да се върнем към корените си. Посетихме десетки градчета и накрая се спряхме на Ашфорд. Бях преуспяващ адвокат и използвах всяка връзка, която можах, за да ускоря осиновяването. Подписахме много документи, включително списъка с изисквания, и за нула време станахме горди родители, живеещи в страхотен малък град, където всички вярваха, че сте наши биологични дъщери, и където водехме живота, за който винаги сме мечтали – той се усмихна зареян в спомена. – Влюбихме се във вас в момента, в който ви видяхме. Алина носеше жълта пола и блуза, а ти беше облечена от глава до пети в розово, Мак, с малка панделка с цветовете на дъгата, вързана за един рус кичур коса.
Ахнах. Дали умът на пеленаче помнеше? И досега розовото и цветовете на дъгата са ми любимите.
– Какви други странни изисквания имаше жената? – не можех да я нарека „нашата майка“. Тя беше жената, която ни бе изоставила.
Той затвори очи.
– Вече не помня повечето от тях. Има правен документ, прибран в някой сейф някъде, който аз и майка ти подписахме. Но едно нещо никога не забравих.
Седнах малко по-изправена.
Той отвори очи.
– Първото обещание, което трябваше да дадем на осиновителската агенция, преди изобщо да решат да ни включат в списъка с перспективни родители, беше при никакви обстоятелства да не пускаме никоя от вас да стъпи в Ирландия.
Не можах да го накарам да си тръгне. Опитах всичко.
В неговия ум той бе нарушил най-свещената си отговорност в момента, в който бе видял сияещото лице на Алина, когато обявила, че е спечелила пълна стипендия да учи в чужбина (в Тринити, представете си!), като не я бе заключил в стаята ù и не ù бе забранил. Трябвало е да я заплаши, трябвало е да ù отнеме колата, трябвало е да я изкуши с предложение за спортна нова кола, ако си беше останала у дома. Имало е хиляди начини, по които е можел да я спре да не отиде, хиляди начини, по които се е провалил.
Тя била толкова развълнувана, ми каза той тъжно. Просто не можел да застане на пътя ù. Тези условия, на които се съгласили толкова отдавна, изглеждали нереални като призраци в топлата слънчева светлина на деня. Повече от двайсет идеални години били минали и странните изисквания, които ни придружавали, загубили своята неотложност, станали призрак на страховете на една умираща жена.
– Значи тя е мъртва? – попитах с притихнал глас.
– Не ни казаха. Ние предположихме. Беше по-лесно така. Харесваше ни тази окончателност. Без тревоги, че някой ден някой може да се вразуми и да се опита да ни отнеме момичетата. Правни кошмари като този се случват непрекъснато.
– Ти и мама някога опитахте ли се да научите повече за нас?