Усмихна се и разтърси ръката на Баронс, когато тръгнахме с нещо, което приличаше на истинско приятелско отношение, дори уважение.
Предполагам, че Баронс бе споделил нещо за себе си с баща ми, което разкриваше скрита почтеност на характера, която още не бях видяла и което бе успокоило ума на адвоката Джак Лейн. Каквато и тема за разговор да бяха намерили той и Баронс, беше свършила чудеса.
След кратка спирка в хотела на баща ми, за да си вземе багажа, плик кроасани и кафе, ние запълнихме времето си на път за летището, обсъждайки любимите си теми – коли и новите модели, показани на последното автомобилно изложение.
На терминала се потопих в още една прегръдка, пратих моята любов на мама, обещах да се обадя скоро и успях да се върна в книжарницата навреме, за да отворя.
Имах добър ден, но бях започнала да осъзнавам, че животът обича да те ритне в зъбите точно когато започнеш да се отпускаш и свалиш гарда.
До шест часа имах петдесет и шест клиенти, маркирах внушително количество продажби и открих, че ми харесва да продавам книги. Бях открила призванието си. Вместо да сервирам напитки и да гледам как хората се превръщат в пияни идиоти, ми плащаха, за да продавам чудесни истории, пълни с мистерии, хаос и романтика. Вместо да плискам упойващ алкохол в чаши, аз наливах въображаем тоник, за да облекча стреса, трудностите и тежкия труд в живота на клиентите.
Не разяждах ничий черен дроб. Не трябваше да гледам как оплешивяващи мъже на средна възраст свалят красиви млади студентки, опитвайки се да изживеят отново славните си дни. Не бях наводнена от гадните сълзливи истории на наскоро и толкова често съвсем заслужено зарязани мъже, докато стоях зад гишето. Не трябваше да гледам как някой изневерява на половинката си, пикае по пода или си търси боя цял ден.
В шест часа трябваше да благодаря на късмета си и да затворя рано.
Но не го направих и точно когато започнах да се чувствам почти щастлива и доволна от себе си, животът ми отново се върна в ада.
Седем
–Хубаво местенце имате тук – каза последният ми клиент, докато вратата се хлопваше зад него. – Отвън не си личи, че вътрешността е толкова голяма.
Помислих си същото първия път, когато влязох в „Книги и дреболии „Баронс“. Сградата просто не изглеждаше достатъчно голяма отвън, за да побере всичко, което беше отвътре.
– Здравейте! – казах. – Добре дошли в „Баронс“! Нещо специално ли търсите?
– Всъщност, да, търся.
– Тогава сте дошли на точното място – му казах. – Ако нямаме книгата, която търсите, на склад, можем да я поръчаме и имаме страхотни неща за колекционери на втория и на третия етаж.
Той беше красив мъж в края на двайсетте, може би в началото на трийсетте, тъмнокос и добре сложен. Напоследък, изглежда, бях заобиколена от привлекателни мъже.
Когато излязох иззад гишето, той ме огледа оценяващо и бях доволна, че се бях облякла хубаво. Не исках татко да си иде у дома със спомена за раздърпана, натъртена и лошо облечена дъщеря, затова сутринта избрах тоалета си грижливо. Изрових бухнала прасковена пола, която се диплеше кокетно, като вървях, красив потник и златни сандали с каишки около прасците. Вплетох ярък копринен шал през късите си черни къдрици и го вързах на тила, оставяйки краищата да се влачат по голите ми рамене. Отделих време на грима си, скривайки синините, и напудрих носа, бузите и деколтето си с блещукаща пудра. Висящи кристални обици забърсваха врата ми, като се движех, голяма висулка почиваше в цепката между гърдите. Лъскавата Мак се чувстваше фантастично.
Дивата Мак беше доволна единствено от копието, прикрепено от вътрешната страна на дясното бедро. И от късия кортик, който намерих в кабинета на Баронс и който вързах на лявото си бедро. И от малкото фенерче, скрито в джоба ми. И от четирите чифта ножици зад гишето. И от проучването, което правех в свободното си време днес, за закона за огнестрелни оръжия в Ирландия и как да се сдобия с едно. Мислех, че полуавтоматичните изглеждат добре.
– Американка? – попита той.
Започвах да свиквам да съм турист в Дъблин. В колежа въпросът беше: „Каква специалност си?“. Зад граница всеки познава каква националност си. Кимнах.
– А вие определено сте ирландец – усмихнах се. Той имаше дълбок глас, ритмичен акцент и изглеждаше така, сякаш бе роден да носи дебел кремав ирландски пуловер, избелели дънки и здрави ботуши. Движеше се със спокойно изящество, родено от мускули и мъжественост. Беше му отдясно. Не можах да не забележа. Изчервих се и се заех да подреждам вечерните вестници по гишето.