–Трудно е да ви открием, госпожице Лейн – каза инспектор О’Дъфи, когато отворих остъклената врата на „Книги и дреболии „Баронс“.
Внушителната и живописна книжарница бе като мой дом, независимо дали го исках, или не. И въпреки разточителното обзавеждане, безценните килими и прекрасния подбор на безброй първокласни материали за четене, не ми харесваше. Дори и най-удобната клетка все пак си остава клетка.
Когато пристъпих напред, той ме изгледа пронизващо, огледа шинираните ми ръка и пръсти, шевовете на устната ми и избледняващите виолетови и жълти натъртвания, които започваха около дясното ми око и стигаха чак до челюстта ми. Вдигна вежда, но не направи коментар.
Времето беше ужасно. Аз стоях до рамката на отворената врата и бях твърде близо до него. Валеше от дни – неумолим, тягостен потоп. Носените от вятъра капки ме пробождаха дори под заслона на подпрения на колони свод над главния вход на книжарницата. В единайсет часа в неделя сутрин бе толкова облачно и мрачно, че уличните лампи все още светеха. Въпреки мътния им жълтеникав блясък, едва виждах очертанията на магазините по отсрещната страна на улицата през гъстата мъгла.
Отстъпих и пуснах инспектора да влезе. Пориви леден въздух нахлуха по петите му.
Затворих вратата и се върнах в зоната за четене към дивана, разположен близо до огъня, където бях прекарала утрото, увита в плетено одеяло и с книга в ръка. Спалнята ми беше на последния етаж, но когато книжарницата беше затворена през уикендите, слизах на първия, където имаше удобни кътчета за четене и емайлирани камини, и го превръщах в моя лична приемна. Вкусът ми към четивата бе станал малко ексцентричен напоследък. Бях наясно, че О’Дъфи ме изучава, затова незабелязано избутах някои от най-странните заглавия, които четях, под едно красиво старинно шкафче. „Дребният народ – приказка или факт?“ беше последван от „Вампири за глупаци“ и „Божествена сила – история на свещените реликви“.
– Ужасно време – отбеляза инспекторът, като пристъпи до камината и протегна ръце към меко съскащите пламъци.
Съгласих се може би с повече ентусиазъм при този безкраен потоп навън, който наистина ми се отразяваше зле. Още няколко такива дни и щях да започна да правя Ноев ковчег. Бях чувала, че в Ирландия вали много, но „постоянно“ беше доста повече от „много“ по моите сметки. Принудена от обстоятелствата да остана в тази страна и тъгуваща за дома си, бях турист по неволя. Направих грешката да проверя времето в Ашфорд. В Джорджия беше знойно. Синьо небе и трийсет и шест градуса – просто още един чудесен, напоен с цветове слънчев ден в дълбокия Юг. След няколко часа приятелките ми щяха да се отправят към някое от любимите ни езера, където щяха да поглъщат слънце, да оглеждат годни за срещи момчета и да прелистват последните модни списания.
В Дъблин беше десет градуса и толкова ужасно мокро, че човек оставаше с усещането, че е най-много пет.
Без слънце. Без годни за срещи момчета. А единствената ми модна грижа бе да се постарая дрехите ми да са достатъчно торбести, за да подслонят скритите под тях оръжия. Дори в относителната сигурност на книжарницата носех две фенерчета, чифт ножици и смъртоносно копие, дълго една стъпка, чийто връх бе увит със станиол. Освен това пръснах десетки фенерчета и различни предмети, които можеха да послужат като арсенал, из целия четириетажен магазин. Също така скрих няколко кръста и бутилки светена вода на различни места. Баронс щеше да ми се смее, ако знаеше.
Може би се чудите дали очаквам армия от ада.
Очаквам.
– Как ме намерихте? – попитах инспектора. Когато за последен път бях говорила с Гарда преди седмица, О’Дъфи ме бе притиснал да му кажа как да се свърже с мен. Дадох му стария си адрес в „Кларин“, където се бях подслонила за кратко, след като пристигнах. Не знам защо. Предполагам, защото просто вече не се доверявах на никого. Дори на полицията. Тук добрите и лошите изглеждаха еднакво. Попитайте мъртвата ми сестра Алина! Тя стана жертва на един от най-красивите мъже, които съм виждала – лорд Господар. Оказа се, че той е и един от най-злите.
– Аз съм детектив, госпожице Лейн – отвърна О’Дъфи със суха усмивка и аз разбрах, че няма намерение да ми каже. Усмивката изчезна и очите му се свиха с едва доловимо предупреждение: „Не ме лъжи! Ще разбера“.
Не се притесних. Веднъж Баронс ми каза същото, а той имаше завидни свръхестествени сетива. Ако той не можеше да види през мен, О’Дъфи също нямаше да може. Изчаках, чудейки се какво го е довело тук. Беше ми дал ясно да разбера, че смята случая на сестра ми за нерешим и приключен. Завинаги.