През следващите няколко минути се отдадохме на леката задявка на мъж и жена, които смятат другия за привлекателен и се наслаждават на вечния ритуал на флирта. Не всеки го прави и честно, мисля, че е изгубена форма на изкуството. Флиртът няма нужда да води някъде. И няма нужда да свършва в леглото. Обичам да мисля за него като за нещо малко по-приятелско от ръкостискане и малко по-малко интимно от целувка. Той е начин да кажеш „Здравей, изглеждаш страхотно, приятен ден!“. Един изискан флирт, игран от хора, които разбират правилата, оставя всички с добро усещане и може да повиши и най-тъжното настроение.
Определено се чувствах наперена по времето, когато върнах разговора обратно към работата.
– И какво да ви помогна да намерите, господин... – пробутах деликатно за име.
– О’Баниън – той протегна ръка. – Дерек О’Баниън. Надявам се да ми помогнете да намеря брат си – Роки.
Преживявали ли сте един от онези моменти, в които времето просто замръзва? Когато светът внезапно става мъртвешки неподвижен и можете да чуете как пада игла, а шляпащият звук, който издава сърцето ви, е толкова силен в ушите ви, че се чувствате, сякаш се давите в кръв, стоите там в този разтегнат момент и умирате хиляди пъти, но не съвсем. И моментът отминава и ви захвърля от другата страна с увиснала уста и изтрита черна дъска там, където преди е бил умът ви.
Мисля, че гледах твърде много стари филми напоследък посред нощ, когато не можех да спя, защото безтелесният глас, който ми предложи съвет в този момент, звучеше много като Джон Уейн.
„Раздвижи се, малък каубой!“ – каза той със сух и гробовно провлачен глас. Няма да повярвате през колко неща ме е прекарал този съвет оттогава. Когато всичко друго изчезне, топките са единственото, което ти е останало. Въпросът е дали твоите са направени от плът и кръв, или от стомана.
Докато разтърсвах ръката на Дерек О’Баниън, копието, което бях откраднала от брат му, преди да го доведа до непреднамерената му смърт, прогори вътрешната част на бедрото ми като дамга от ада. Не обърнах внимание.
– Боже, брат ви изчезнал ли е? – примигнах към него.
– Да.
– Откога?
– За последен път е бил видян преди две седмици.
– Колко ужасно! – възкликнах. – Какво ви води в нашата книжарница?
Той се вгледа в мен и внезапно се почудих как съм могла да пропусна приликата. Същите студени очи, които ме гледаха преди две седмици в бърлогата на мафиота, облепена с кръстове и религиозна иконография, сега гледаха към мен. Някои биха отбелязали, че Роки и брат му Дерек са черни ирландци, но научих от Баронс, който знаеше всичко за всеки, че тази свирепа, безмилостна кръв, която тече във вените на О’Баниън, е на далечни саудитски предшевственици.
– Спирах във всеки магазин по тази улица. Има три коли на уличката зад тази книжарница. Знаете ли нещо за тях?
Поклатих глава.
– Не. Защо?
– Те принадлежат на... сътрудници на брат ми. Чудех се дали не знаете кога са били оставени там и защо. Дали не сте чули или видели нещо. Може би четвърта черна кола? Много скъпа?
Поклатих отново глава.
– Наистина изобщо не ходя отзад и не обръщам внимание на колите. Шефът ми изхвърля боклука. Аз просто работя тук. Опитвам се да стоя вътре през повечето време. Уличките ме плашат – бях започнала да дърдоря. Захапах леко вътрешната страна на бузата си, за да се спра. – Говорихте ли с полицията? – насърчих го. Върви там, махни се оттук, тихо си пожелавах.
Усмивката на Дерек О’Баниън беше остра като нож.
– Ние, О’Баниън, не тревожим полицията с нашите проблеми. Сами се грижим за тях – рече и ме проучи с клинично безразличие. Целият флирт си бе отишъл. – Откога работите тук?
– Три дни – казах правдиво.
– Нова сте в града.
– Хм.
– Как се казвате?
– Мак.
Той се засмя.
– Не приличате на шотландка.
Дали не ми се предоставяше по-безопасна тема?
– А как изглеждам? – попитах леко, подпирайки хълбок на гишето и леко извивайки гръб. Върни се на флирта с мен, подканваше позата на тялото ми.
Той ме огледа от глава до пети.
– Проблем – каза след миг с лека, сексуално заредена усмивка.
Засмях се.
– Не съм, наистина.
– Жалко – парира той. Но можех да позная, че умът му не бе изцяло във флирта, а бе насочен към брат му. И нещо друго можех напълно да разбера. Беше насочен към лова на истината, към възмездие. Що за прищявка на съдбата ни бе направила сродни души? Мен и този мъж? О, извинете! Не беше прищявка на съдбата. Бях аз.