– Гарнирана с алкохол целувка – казах напрегнато. – Две, ако трябва да съм точна, но само защото не се отместих достатъчно бързо, за да избегна втората. Обърнах се. Мразех се, мразех избора, който правех.
Стрелна ръка и стисна рамото ми. Извъртя ме обратно към него с такава жар, че можех да се завъртя в главозамайващи кръгове, ако не ме бе хванал за раменете. Изглежда, осъзна, че ме държи твърде силно, и точно в момента, когато щях да му се сопна, отпусна пръсти, но тялото му явно поглъщаше двойно напрежението. Погледът му падна отново върху колието ми, към меката му възглавница между гърдите ми.
– От кой?
– От кого, смятам, че е правилният израз.
– Добре. От кого, мамка му, госпожице Лейн?
– Дерек О’Баниън. Други въпроси?
Той ме изгледа за момент, после изви устни в бавна полуусмивка. Точно както с О’Баниън по-рано, внезапно се оказах много по-интересна за него.
– Виж ти! – възкликна и избърса устата ми с палеца си, после хвана с ръка брадичката ми и обърна лицето ми към светлината, проучвайки очите ми. За момент помислих, че ще ме целуне, за да вкуси моята сложност и съучастничество. Или беше двуличие? – Целувала си брата на мъжа, когото уби. Защо? – промърмори той копринено.
– Аз не съм го убила – казах горчиво. – Ти го уби без моето разрешение.
– Глупости, госпожице Лейн – каза той. – Ако те бях попитал онази нощ дали го искаш мъртъв, за да си в безопасност, ти щеше да кажеш „да“.
Спомних си онази нощ. Щях да я помня завинаги. Плашех се от скоростта, с която се разплиташе живота ми, бях ужасена от Роки О’Баниън, но също така бях съвсем наясно, че ако ние не му сторим нещо, той ще ми причини нещо много лошо и без съмнение неописуемо болезнено. Не се заблуждавам относно способността си да издържам на мъчения. Баронс беше прав. Щях да кажа: „Направи каквото трябва, за да ме държиш в безопасност!“. Но не беше задължително това да ми харесва. И не трябваше да го признавам.
Обърнах се и тръгнах.
– Искам утре сутринта да отидеш до Факултета по древни езици в колежа Тринити, госпожице Лейн.
Свих се, сякаш ми бе дръпнал рязко каишката, и погледнах намръщена към тавана. Дали нещо космическо не ми правеше номера тук? Цялата вселена ли се бе наговорила да си прави шеги с Мак? Факултетът по древни езици беше единственото място в Дъблин, което си бях отбелязала никога да не посещавам.
– Шегуваш се, нали?
– Не. Защо?
– Забрави! – промърморих. – Какво искаш да правя там?
– Питай за жена на име Ел Мастърс! Тя ще ти даде един плик.
– Защо не идеш сам да си го вземеш? – попитах. Какво правеше той по цял ден?
– Утре съм зает.
– Ами иди го вземи тази вечер!
– Няма да е у нея преди сутринта.
– Тогава нека го прати по куриер!
– Кой е работодателят тук, госпожице Лейн?
– Кой е детекторът на ОС?
– Има ли причина да не искаш да отидеш в университета?
– Не – отвърнах. Не бях в настроение да говоря за замечтани очи и срещи, които не можех да имам.
– Тогава какъв е проблемът ти, госпожице Лейн?
– Не трябва ли да ме е страх, че лорд Господар може да ме хване, докато съм навън?
– Тревожеше ли се за това, когато позволи на Дерек О’Баниън да натика езика си в гърлото ти?
Сковах се.
– Той отиваше в Мрачната зона, Баронс?
– И? Един проблем по-малко за нас.
Поклатих глава.
– Аз не съм като теб, Баронс. Не съм мъртва отвътре.
Усмивката му стана с десет оттенъка по-ледена.
– И какво направи? Изтича след него и му се предложи на сребърен поднос, за да го върнеш?
Почти. А после трябваше да прекарам следващите три часа и половина в клуб в центъра, да танцувам и да флиртувам с него, стараейки се да държа ръцете му далеч от мен, докато инспектор Джейни гледаше от маса в ъгъла. Опитвах се да използвам достатъчно много от времето му, че да отклоня желанието му да се върне и да търси в Мрачната зона през нощта. А накрая пробвах да се извиня учтиво и се провалих.
Също като брат си Дерек О’Баниън бе свикнал да става неговото, а ако не станеше, да притиска по-силно. В сляпата ми решителност да отклоня вината за още една смърт, бях забравила, че той има кръвна връзка с човека, който брутално бе убил двайсет и седем души за една нощ, за да получи това, което иска.
До единайсет и половина вече не можех да поемам повече. С всяко питие, което гаврътваше, той пускаше все по-смело ръцете си и демонстрираше по-лошо отношение. Тъй като не успях да се измъкна елегантно, в пристъп на отчаяние се извиних с тоалетната и се опитах да се измъкна през една странична врата. Реших да му се обадя утре, да се престоря, че ми е прилошало, и ако ме поканеше отново, да се изплъзвам, да отлагам и да лъжа. Наистина не исках още един О’Баниън да ми е ядосан в този град. Един бе достатъчен.