Хвана ме пред тоалетната, блъсна ме до стената и ме целуна толкова грубо, че не бях в състояние да дишам. Притисната между тялото му и тухлената стена, се замаях от липсата на кислород. Устата ми още бе подута и натъртена. Съзрях вълнението в очите му и разбрах, че е мъж, който се възбужда от безпомощността на жената. Припомних си ресторанта на брат му – внимателно сресаните и строго контролирани жени, това, че на сервитьорите бе забранено да сервират на жена ястие или питие, освен ако мъж не го е поръчал за нея. О’Баниън не бяха приятни мъже.
Когато най-после се отскубнах, направих сцена, шумно обвинявайки го, че ми натрапва вниманието си, след като вече му бях казала десет пъти, че не ме интересува. Ако това беше някой друг, биячите щяха да са го изхвърлили от клуба, но в Дъблин никой не изхвърля един О’Баниън. Вместо това изхвърлиха мен. Лепенката на задните ми части – инспекторът, гледаше със свити очи и скръстени ръце, без да вдигне пръст, за да ми помогне.
Тази вечер си създадох още един враг, сякаш вече нямах достатъчно.
Все пак обаче осъществих целта си, а не беше никак лесно.
Когато погледнах през прозореца и видях, че Дерек О’Баниън се отправя към смъртоносното си рандеву със Сенките, ме обзе желание да сложа табелата, да заключа вратата, да се свия с някоя добра книга и да се престоря, че навън няма нищо и нищо лошо не е на път да стане. Изглежда, в мен има везни, които никога не съм имала, или поне не бях наясно, че имам, и не мога да се отърва от чувството, че ако не се опитвам да ги държа балансирани, ще загубя нещо, което няма да мога да си върна.
Затова се принудих да изляза от книжарницата в бързо сгъстяващия се мрак. Погледнах инспектора и стиснах зъби срещу тягостното чувство на страх, което ме обгръщаше всеки път, когато видех ужасяващото черно привидение да наблюдава, да чака. Вдигнах високо брадичка и се накарах да мина точно покрай него, сякаш не съществуваше. А доколкото можех да кажа, то не съществуваше, защото Джейни изобщо не му обърна внимание, а О’Баниън със сигурност не го бе погледнал на връщане, но пък тогава аз дръпнах потника си надолу, за да разкрия шокиращо количество пазва в опита си да го върна. Направих за единия О’Баниън това, което не бях успяла да направя за другия, и везните в мен се уравновесиха малко.
Надявах се да продължи търсенето си утре на дневна светлина и да не спре тук по пътя си. Но ако въпреки усилията ми се върнеше в изоставения квартал тази нощ, е, аз бях направила всичко по силите си и, честно казано, не бях сигурна, че е толкова важно някой О’Баниън да остане сред живите. Татко казва, че в ада има специално място за мъже, които насилват жени. Има Ънсийли чудовища, а има и такива хора.
– Добре ли се целува той, госпожице Лейн? – попита Баронс, гледайки ме внимателно.
Изтрих уста с опакото на ръката си при спомена.
– Беше като да съм притежавана.
– На някои жени това им харесва.
– Не и на мен.
– Може би зависи от мъжа, който те притежава.
– Съмнявам се. Не можех да дишам, докато ме целуваше.
– Някой ден може да целунеш мъж, без когото не можеш да дишаш, и да решиш, че дишането е маловажно.
– Да. И някой ден моят принц може да дойде.
– Съмнявам се, че ще бъде принц, госпожице Лейн. Мъжете рядко са принцове.
– Ще взема плика, Баронс. После какво? – попитах. Какъв луд зиг-заг щеше да направи животът ми след това?
– Позволих си да оставя дрехи в стаята ти. Утре вечер тръгваме за Уелс.
Оказа се, че Ел Мастърс не е там на следващия ден, нито, за мое облекчение, момчето със замечтаните очи.
Вместо това се срещнах с четвъртокурсник, който работеше за Ел и пазеше плика за мен. Беше висок, тъмнокос, имаше страхотен шотландски акцент, огромно любопитство към Баронс, за когото бе чувал от работодателката си, предполагам, и доста замечтани очи с необичаен оттенък на кехлибарено, като очи на тигър, оградени от гъсти, черни мигли.
Скоти (така и не стигнахме до представяне, аз бързах твърде много да се махна оттам и да продължа деня си) ми каза, че шестгодишната дъщеря на Ал била болна и Ел трябвало да я гледа, затова той се отбил на път за работа да вземе плика.
Взех плика и забързах към вратата. Скоти ме последва до средата на коридора, водейки необвързващ разговор с очарователния си шотландски гърлен говор, и аз останах с явното впечатление, че ще се опита да ме покани на среща. Две страхотни момчета в един и същ факултет, две нормални момчета! Само щях да се измъчвам, ако мислех отново за някое от тях. Факултетът по древни езици в Тринити беше забранена зона за мен за в бъдеще. Баронс можеше сам да си изпълнява задачките или да си наеме куриерска служба, която да го прави вместо него.